Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Здесь есть возможность читать онлайн «Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Год выпуска: 1995, ISBN: 1995, Издательство: Издателска къща „Христо Ботев“, Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Цитадела: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Цитадела»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Философският роман — притча на Антоан дьо Сент-Егзюпери „Цитадела“, останал незавършен и издаден след смъртта на автора, е синтез на цялото му творчество. Той фокусира в себе си големите житейски теми и философските позиции на Екзюпери и цели да приобщи хората към всичко онова, което може да ги извиси. Така те ще изградят цитадела на човечността в сърцата си и ще надживеят себе си в своите дела.
Ново издание, съставено от Симон Ламблен с участието на Пиер Шаврие и Леон Венселиюс.

Цитадела — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Цитадела», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Но аз казвам, че нищо не може да се направи без любов. Понеже зарът те отегчава, щом не е натоварен с желан смисъл. И зората те отегчава, ако просто те връща в твоята нищета. И смъртта заради ненужния кладенец е тегоба.

Колкото по-тежък е трудът, с който се изтощаваш в името на любовта, толкова повече се разпалваш. Колкото повече даваш, толкова повече израстваш. Но е потребен някой, който да приеме твоя дар. Защото да даваш не значи да хвърляш на вятъра.

Моите генерали, видели някой да дава с радост, просто не бяха проумели, че има и някой, който получава. И не разбираха, че не е достатъчно да смъкнеш кожата от гърба на човека, за да го въодушевиш.

Но оня ранен бе изненадан от мен в огорчението си. И той ми каза:

— Ще умра, господарю. Аз отдадох кръвта си. И не получавам нищо в замяна. Повалих врага с куршум в корема и го наблюдавах, докато умираше, преди друг един да отмъсти за него. Стори ми се, че се самопостига в смъртта си, изцяло отдаден на вярата си. И смъртта му беше откупена. А аз — затова, че изпълних заповедта, дадена от моя ефрейтор, а не от някой друг, чието обогатяване би я откупило — аз умирам с достойнство, но в отегчение.

Колкото до останалите, те бяха побягнали.

XVIII

Ето защо през тази нощ, от висотата на черната скала, където възлязох, аз наблюдавах черните петна на моя стан в пространството — все така оформен според триъгълната фигура, все така украсен със стражи на трите вишки, все така запасен с пушки и барут, но въпреки това той скоро щеше да бъде издухан, разпилян и разнесен от вятъра като мъртвото дърво — и простих на хората.

Понеже бях проумял. Гъсеницата умира, щом приготви пашкула. Растението умира, когато се превърне в семчица. Всеки, който търпи преображение, опознава тъгата и мъчителното безпокойство. Всичко в него изведнъж става непотребно. Всеки, който търпи преображение, е само гробище и съжаления. И тази тълпа очакваше да се преобрази, след като бе изчерпала старата империя, която никой не успя да обнови. Ние не изцеляваме нито гъсеницата, нито растението, нито детето, което мутира и жадува — за да се почувствува пак щастливо — да се върне в детството и да види как се възвръщат ярките цветове на игрите, които го отегчават, и нежността на майчините прегръдки, и вкуса на млякото, — но вече няма цветове в игрите, нито убежище в майчините прегръдки, нито вкус на мляко, и то тръгва натъжено. След като бяха похабили от употреба старата империя, без да го съзнават, хората жадуваха за нова. Детето, вече възмъжало и отделено от майката, не ще намери покой, докато не познае жената. Единствено тя отново ще му възвърне усещането за цялост. Но кой може да покаже на хората тяхната империя? Кой може, в разпокъсаността на света, единствено чрез качеството на своя гений, да извае един образ, да ги накара да обърнат поглед в неговата посока и да го познаят? И разпознавайки го, да го обикнат? Това не е дело на човек на логиката, а на творец и скулптор. Понеже само оня, който не е длъжен да доказва правотата си, дълбае мрамора и вдъхва на мрамора силата да буди любов.

XIX

Наредих да повикат архитектите и им казах:

„От вас зависи бъдещият град — не като духовно значение, а като външен облик, който ще показва и изразява неговата същност. И аз като вас мисля, че става дума хората да са добре настанени. Да разполагат с градските удобства и да не пилеят сили в напразни усложнения и безплодни разхищения. Но винаги съм се учил да разграничавам същественото от неотложното. Неотложно е, разбира се, човекът да се храни, понеже ако не е нахранен, няма човек, няма и проблем. Но любовта, смисълът на живота и вкусът към Бога са по-важни. А порода, която се угоява, никак не ме интересува. Аз не си поставям въпроса дали човекът ще бъде щастлив, благоденстващ и удобно настанен или не. Питам се първо какъв човек ще е щастлив, благоденстващ и удобно настанен. Защото пред забогателите ми, обезпечени и надути търговци предпочитам номада, който вечно се изплъзва и гони вятъра, тъй като от ден на ден се разхубавява, служейки на тъй необятен господар. Ако бях принуден да избирам и узная, че Бог отказва Своето великодушие на първия, а го дарява само на втория, бих хвърлил народа си в пустинята. Обичам човек да отдава светлината си. И не ме вълнува дебелата вощеница. Пламъкът е единственото мерило за качеството й.

Ала не съм виждал принцът да е подчинен на докера, нито генералът — на сержанта, нито началникът — на надничарите, макар те да използват по-голямата част от благата. А онези, които строят бронзови укрепления, не са по-долу според мен от тези, които издигат стени от кирпич. Не отричам възходящата стълба на завоеванията, която позволява на човека да се изкачи по-високо. Но винаги съм отличавал средството от целта, стълбата от храма. Неотложно е да се построят стъпала, отвеждащи в храма, иначе той ще остане безлюден. Важен е обаче единствено храмът. Неотложно е човек да преживява и да открива край себе си средства да се извиси. Ала тук става дума само за стъпала, които отвеждат до човека. Душата, която ще му изградя, ще е светилище и само то ще е съществено.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Цитадела»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Цитадела» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Цитадела»

Обсуждение, отзывы о книге «Цитадела» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x