Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Но аз казвам, че нищо не може да се направи без любов. Понеже зарът те отегчава, щом не е натоварен с желан смисъл. И зората те отегчава, ако просто те връща в твоята нищета. И смъртта заради ненужния кладенец е тегоба.

Колкото по-тежък е трудът, с който се изтощаваш в името на любовта, толкова повече се разпалваш. Колкото повече даваш, толкова повече израстваш. Но е потребен някой, който да приеме твоя дар. Защото да даваш не значи да хвърляш на вятъра.

Моите генерали, видели някой да дава с радост, просто не бяха проумели, че има и някой, който получава. И не разбираха, че не е достатъчно да смъкнеш кожата от гърба на човека, за да го въодушевиш.

Но оня ранен бе изненадан от мен в огорчението си. И той ми каза:

— Ще умра, господарю. Аз отдадох кръвта си. И не получавам нищо в замяна. Повалих врага с куршум в корема и го наблюдавах, докато умираше, преди друг един да отмъсти за него. Стори ми се, че се самопостига в смъртта си, изцяло отдаден на вярата си. И смъртта му беше откупена. А аз — затова, че изпълних заповедта, дадена от моя ефрейтор, а не от някой друг, чието обогатяване би я откупило — аз умирам с достойнство, но в отегчение.

Колкото до останалите, те бяха побягнали.

Ето защо през тази нощ, от висотата на черната скала, където възлязох, аз наблюдавах черните петна на моя стан в пространството — все така оформен според триъгълната фигура, все така украсен със стражи на трите вишки, все така запасен с пушки и барут, но въпреки това той скоро щеше да бъде издухан, разпилян и разнесен от вятъра като мъртвото дърво — и простих на хората.

Понеже бях проумял. Гъсеницата умира, щом приготви пашкула. Растението умира, когато се превърне в семчица. Всеки, който търпи преображение, опознава тъгата и мъчителното безпокойство. Всичко в него изведнъж става непотребно. Всеки, който търпи преображение, е само гробище и съжаления. И тази тълпа очакваше да се преобрази, след като бе изчерпала старата империя, която никой не успя да обнови. Ние не изцеляваме нито гъсеницата, нито растението, нито детето, което мутира и жадува — за да се почувствува пак щастливо — да се върне в детството и да види как се възвръщат ярките цветове на игрите, които го отегчават, и нежността на майчините прегръдки, и вкуса на млякото, — но вече няма цветове в игрите, нито убежище в майчините прегръдки, нито вкус на мляко, и то тръгва натъжено. След като бяха похабили от употреба старата империя, без да го съзнават, хората жадуваха за нова. Детето, вече възмъжало и отделено от майката, не ще намери покой, докато не познае жената. Единствено тя отново ще му възвърне усещането за цялост. Но кой може да покаже на хората тяхната империя? Кой може, в разпокъсаността на света, единствено чрез качеството на своя гений, да извае един образ, да ги накара да обърнат поглед в неговата посока и да го познаят? И разпознавайки го, да го обикнат? Това не е дело на човек на логиката, а на творец и скулптор. Понеже само оня, който не е длъжен да доказва правотата си, дълбае мрамора и вдъхва на мрамора силата да буди любов.

Наредих да повикат архитектите и им казах:

„От вас зависи бъдещият град — не като духовно значение, а като външен облик, който ще показва и изразява неговата същност. И аз като вас мисля, че става дума хората да са добре настанени. Да разполагат с градските удобства и да не пилеят сили в напразни усложнения и безплодни разхищения. Но винаги съм се учил да разграничавам същественото от неотложното. Неотложно е, разбира се, човекът да се храни, понеже ако не е нахранен, няма човек, няма и проблем. Но любовта, смисълът на живота и вкусът към Бога са по-важни. А порода, която се угоява, никак не ме интересува. Аз не си поставям въпроса дали човекът ще бъде щастлив, благоденстващ и удобно настанен или не. Питам се първо какъв човек ще е щастлив, благоденстващ и удобно настанен. Защото пред забогателите ми, обезпечени и надути търговци предпочитам номада, който вечно се изплъзва и гони вятъра, тъй като от ден на ден се разхубавява, служейки на тъй необятен господар. Ако бях принуден да избирам и узная, че Бог отказва Своето великодушие на първия, а го дарява само на втория, бих хвърлил народа си в пустинята. Обичам човек да отдава светлината си. И не ме вълнува дебелата вощеница. Пламъкът е единственото мерило за качеството й.

Ала не съм виждал принцът да е подчинен на докера, нито генералът — на сержанта, нито началникът — на надничарите, макар те да използват по-голямата част от благата. А онези, които строят бронзови укрепления, не са по-долу според мен от тези, които издигат стени от кирпич. Не отричам възходящата стълба на завоеванията, която позволява на човека да се изкачи по-високо. Но винаги съм отличавал средството от целта, стълбата от храма. Неотложно е да се построят стъпала, отвеждащи в храма, иначе той ще остане безлюден. Важен е обаче единствено храмът. Неотложно е човек да преживява и да открива край себе си средства да се извиси. Ала тук става дума само за стъпала, които отвеждат до човека. Душата, която ще му изградя, ще е светилище и само то ще е съществено.