Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Само там ми се види чисто. Другите пътища са завардени, а в тресавището не стъпвам.

— Не ти трябва да прехвърляш хребета, Елбан — казах аз. — Повярвай ми.

И той го направи. Или пък ми повярва, защото не ми вярваше, ако схващате какво имам предвид.

Стояхме и чакахме. Най-напред видяхме основната колона, която приближаваше по блатния път, няма и минута по-късно войници прехвърлиха превала. Две дузини, фамилна гвардия, с копия и щитове, и знамена с цветовете на граф Ренар. Основната колона се състоеше от шейсетина войници, а зад нея се влачеха повече от сто пленници, вързани един за друг за вратовете. Няколко каруци оформяха ариергарда. Покритите сигурно караха продоволствие, другите бяха натоварени с трупове, наредени като дърва за огрев.

— Дом Ренар винаги изгаря труповете. И не взема пленници — казах аз.

— Не разбирам — каза отец Гомст. Явно наистина не разбираше, защото изглеждаше повече изглупял, отколкото уплашен.

Посочих дърветата.

— Гориво. Тук сме на ръба на блатото. Други дървета няма на мили околовръст. Хората на Ренар са искали да направят голяма клада, затова събират всичките си пленници тук, където има с какво да ги изпекат.

Имах обяснение за действията на Ренар, но не и за своите собствени. По отношение на тях се чувствах оглупял като отчето. Каквато и сила да владеех по пътищата, черпех я от собствената си саможертва. Жертвал бях желанието си да отмъстя на граф Ренар и точно тогава усетих силата — когато се отказах от отмъщението, преценил, че то няма да ми донесе печалба. Но ето ме тук, сред руините на Норлес, измъчван от жажда, която буретата с празнична бира не можеха да утолят. Стоях и чаках графа. Чаках с твърде малко хора на своя страна, стоях, макар всичките ми инстинкти да крещяха за бягство. Всички освен онзи, който ме заставяше да устоя или да се пречупя, но никога да не се огъвам.

Вече ясно различавах отделни силуети в челото на колоната. Шестима ездачи с плетени ризници и един рицар с тежка броня. Видях емблемата на щита му, когато се обърна да даде знак на офицерите си. Черен гарван на червен фон, фон от пламъци. Граф Осон Ренар не би повел стотина мъже в анкратски протекторат, значи мъжът с бронята трябваше да е някой от синовете му. Марклос или Ярко.

— Братята нема да се бият с тея — каза Елбан и сложи ръка на нараменника ми. — Ако стигнем до конете, може да си пробием път през дърветата, Йорх.

Двайсетина от войниците на Ренар вече бързаха към горичката. Държаха дългите лъкове пред телата си, за да не се закачат в храсталака.

— Не — казах и въздъхнах издълбоко. — Най-добре да се предам.

Протегнах ръка.

— Дайте ми бяло знаме.

Когато тръгнах към основната колона, войниците от фамилната гвардия вече бяха заели позиции. „Знамето“ ми беше по-скоро сиво, богохулствено сиво при това, защото го бях съдрал от молитвената възглавничка на отчето.

— Благородник! — извиках. — Благородник под бяло знаме!

Това ги изненада. Войниците, заели позиции зад нашите коне, ме пуснаха да прекося пазарната мера, без да ми създават проблеми. Жалка картинка бяха, металната обшивка на кожените им доспехи се разпадаше, по мечовете им имаше ръжда. Домашарчета бяха и пътят явно не им понасяше.

— Момченцето май иска първо да се опече на кладата — каза един. Кльощаво копеле с циреи и на двете бузи. Шегичката му предизвика смях.

— Благородник! — извиках отново. — Бяло знаме. — С меча си не бих стигнал и наполовина толкова далеч.

Усетих вонята на колоната, чух плача на пленниците, видях празните им очи, които ме следяха.

Двама от ездачите на Ренар тръгнаха да ме пресрещнат.

— Откъде открадна бронята, момче?

— Иди си го начукай, ако обичаш — казах, но любезно. — Кой предвожда този цирк? Марклос?

Двамцата се спогледаха. Обикновен странстващ рицар едва ли би бил в състояние да различи синовете на граф Ренар.

— Тъпо ще е да убиете на своя глава пленник с благородна кръв — рекох. — Най-добре оставете решението на графчето.

Двамата се смъкнаха от конете си. Високи мъже бяха и изглеждаха ветерани. Взеха ми меча. По-старият, с тъмна брада и бял белег под двете очи, намери ножа ми. Ударът беше отрязал и връхчето на носа му.

— Някой здравата те е загрозил, човече — казах аз.

Белязаният намери и ножа в ботуша ми.

План нямах. Болката в главата ми не оставяше място за планове. Останал бях глух за безмълвния глас, който ме беше водил толкова време. Пренебрегнал го бях заради единия кеф да се пиша инат. И ето какво стана — стоях невъоръжен сред цяла колона вражески войници, глупав и сам.