Варлам Шаламов - Колимски разкази

Неговата проза обаче битува в много широка амплитуда, тя се движи като махало в мрачния свой свят, докосвайки се до крайните състояния — и в едната, и в другата посока. В някакъв смисъл тя съчетава, примирява крайностите в себе си — така, както графитът в едноименния разказ служи както на безсмъртието, така и на смъртта. Има други, също толкова наситени със символика разкази, които се разгръщат не като символи на паметта, която се съхранява въпреки всичко, а като гротескни метафори на обезчовечаването, на тоталната ценностна разруха в руското общество — символи на масовата, пришпорена от комунистическия терор юродивост на руския човек. „Катерицата“ е един такъв разказ — тази абсурдистка история за провинциалните забавления на един град, състоящи се в зяпането на пожари, правенето на революция и масовото преследване на преминаващите през града катерици. Описанието на тази озверяла тълпа, която преследва катерицата; приносът на дечицата, които търчат с колове и камъни и викат „На, чичо. Удряй!“; кипежът на гмежта, в която всеки иска да види убитата катерица — и като капак включването на самия разказвач към това озлобено до малоумие множество — всичко това говори не по-малко убедително от лагерните ужаси за епохата на насилие и омерзение — за този дълбок разлом във времената и душите, който е основната тема в разказите на Шаламов.

Шаламов е нещо като Вергилий в комунистическия ад — той ни води през неговите кръгове, показва ни най-мрачните му бездни, разказва ни ситуации, които разтърсват до такава степен, че нито разумът, нито духът искат да ги приемат — и търсят начин да ги надмогнат, да се освободят от тях. И именно срещу това отхвърляне въстава Шаламов — срещу уюта на заобикалянето, омаловажаването и забравата. Тази реалност е наша — сякаш иска да ни каже той — тя е наше дело, не можем да я избегнем, можем само да я съпреживеем, да я разберем — и всеки от нас да впрегне малките си човешки длани в едно общо усилие това да не се повтори.

Такова усилие е възможно: това е посланието на неговата проза, въпреки извънмерната сгъстеност на негативното, въпреки непоносимата тяга на песимистичните изводи в нея. Възможно е, защото пряко непоносимия ужас на лагерния свят човешкото остава — дори и само чрез самото устояване, чрез несъзнателния вече инстинкт да оцелееш — въпреки всичко. Остава чрез Шаламов, остава въпреки Шаламов, остава дори като Шаламов спори с Шаламов — и Шаламов опровергава Шаламов — чрез преживяното, чрез своя собствен опит, чрез устояването на самия ръб на гибелта. Например чрез своята рецепта за оцеляване — като повтаря в паметта си стиховете, запомнени от онзи някогашен живот, който иначе вече е изцяло забравен. Например в необходимостта от духовно общуване, реализирана чрез поезията — странна и дори абсурдна в един изцяло нечовешки свят — ала в „Атински нощи“ тази необходимост се оказва насъщна: по-насъщна от неотменните лагерни насъщности — от храна, от топлина и почивка. Надмогването на нечовешкото битие, оцеляването на човешкото въпреки неговата смразяваща мощ — при което самото това оцеляване граничи с чудото, има не толкова физически, колкото духовни измерения, наситени с внезапни процепи към метафизичните измерения и с почти митологична символика, често граничещи с трансцеденталното. Това е специфичната метафизика на лагерния свят, изграждана систематично от Шаламов.

Нишките на тази метафизика са крехки и невидими — но тъкмо те успяват да проникнат в унизителните и унищожителни пространства на лагерния свят. Такава нишка е например надмогването на реалността чрез самата смърт — описана в „Шери бренди“: смъртта на Осип Манделщам, провидяна през собствения опит на Шаламов като доходяга; смъртта, чрез чиито видения поетът отново намира проход към съкровеното свое същество, припомняйки си откровенията на поетичното. Нишките на тази метафизика се крепят и върху съхранилото се по неведом начин добро, което избликва неочаквано и твори чудеса, без да иска и да очаква нищо в замяна. Това добро е осезаемо например в тази Лида от едноименния разказ, която — пропускайки само една буква от лагерните документи на Крие, един от множеството протагонисти на Шаламов в неговите разкази, променя самата му съдба и отваря пътя му към спасението — и няма нито дума за благодарност между двамата, защото всяка благодарност е твърде малка. Ще открием тези нишки и в колективния символ на непоносимото, чрез куража да синтезираш нетърпимото — например в скръбните редове от „Всички умряха“, в унищожителните пресичания с библейската символика в „Прокураторът на Юдея“, или в „По лендлиз“ — чрез онзи непомръкващ блясък върху щита на получения „по лендлиз“ булдозер, с който изтласкват разпълзелите се от разцъфнал масов гроб мъртви-тези „нетленни“ мъртъвци, които дори вледенената Колимска земя иска да покаже, да отхвърли от себе си. И най-сетне — можем да ги доловим чрез символичния диалог в „Протези“ — когато на прага на лагерния изолатор принуждават арестантите да оставят протезите си — изкуствените ръце, нозе, очи и метални корсети — и след всички питат Шаламов, оглеждайки голото му тяло: „Ти какво ще оставиш? Душата си ли?“ „Не“ — отговаря той — „Душата си няма да оставя.“