Варлам Шаламов - Колимски разкази

Единият от играчите потупваше тестето с незнаещите що е труд тънки, бели пръсти на мръсната си ръка. Нокътят на кутрето му беше неестествено дълъг — също апашки шик, както и „фиксите“ — златни, тоест бронзови коронки, поставяни върху съвсем здрави зъби. Дори имаше майстори — самозвани зъботехници, те добре припечелваха от изработването на такива коронки, които винаги се търсеха много. Що се отнася до ноктите, в бита на „престъпния свят“ би навлязло и лакирането, ако имаше откъде да се намери лак в условията на затвора. Един такъв добре гледан жълт нокът проблясваше като скъпоценен камък. Притежателят на този нокът прокарваше лявата си ръка през светлите си лепкави, мръсни коси. Имаше грижливо поддържан алаброс. Ниско чело без нито една бръчица, жълти рошави вежди, малки устица. Всичко това придаваше на физиономията му важното качество за външността на един крадец — да е незабележим. Човек го поглежда и начаса го забравя, чертите му се губят, а при нова среща не можеш да го познаеш. Това беше Севочка, прочутият познавач на „терцата“, „щоса“ и „бурата“ — трите класически игри на карти, вдъхновеният тълкувател на хилядите картоиграчески правила, чието строго спазване е задължително в едно истинско сражение. За него казваха, че е прекрасен „фаткаджия“, тоест демонстрира умение и ловкост на мошеник. Разбира се, че беше такъв: честната апашка игра е именно игра на надлъгване; наблюдавай и разобличавай противника си — това е твое право; но умей да го излъжеш и ти, умей да „докажеш“ съмнителната си печалба.

Играят винаги двама един срещу един. Никой от майсторите не се унижаваше да участва в групови игри от сорта на „двадесет и едно“. Не се страхуват да играят срещу силни „фаткаджии“ — също както в шаха, където истинският боец търси най-силния противник.

Партньор на Севочка беше самият Наумов, бригадиът на коларите. Той беше по-възрастен от противника (впрочем на колко ли години беше Севочка — на двадесег, на тридесет, на четиридесет?) — с черна коса и с толкова страдалчески израз на черните си, дълбоко хлътнали очи, че ако не знаех, че е крадец по влаковете на Кубан, бих го взел за някой странник — монах или член на известната секта „Господ знае“, секта, която съществува в лагерите ни вече десетки години. Това впечатление се засилваше при вида на гайтана с калаеното кръстче, което висеше на врата му — яката на ризата му беше разкопчана. Кръстчето в никакъв случай не бе кощунствена шега, каприз или някаква импровизация. По онова време всички криминални носеха на вратовете си пиринчени кръстчета — това беше опознавателният знак на ордена, нещо като татуировката.

През двадесетте години криминалните ходеха с фуражки, преди това — с „капитанки“. През четиридесетте години през зимата носеха „кубанки“, подгъваха кончовете на валенките си, а на вратовете си провесваха кръстчета. Те обикновено са гладки, но ако се случи някой художник, карат го да рисува с игла по кръста любимите теми: сърце, карта, кръст, голо женско тяло… Кръстът на Наумов беше гладък. Висеше на тъмната му разголена гръд и отчасти закриваше синята татуировка — цитат от Есенин, единственият поет, признат и канонизиран от „престъпния свят“:

— Какво залагаш? — процеди през зъби Севочка с безкрайно презрение — това също се смяташе за добър тон в началото на играта.

— Ето. Ей тия парцали… — Наумов се потупа по раменете.

— Давам за тях петстотин — оцени ги Севочка.

В отговор се разнесоха псувни — гръмогласни, до девето коляно, които трябваше да убедят противника в много по-високата стойност на вещите. Наобиколилите ги зрители търпеливо чакаха края на тази традиционна увертюра. Севочка не се предаде, той псуваше още по-язвително, като гледаше да подбие цената. Най-сетне дрехите бяха оценени за хиляда рубли. От своя страна Севочка „разиграваше“ няколко износени пуловера. След като и те бяха оценени и хвърлени на одеялото, Севочка разбърка картите.

Ние с Гаркунов — бивш текстилен инженер — режехме дърва за бараката на Наумов. Това беше нощна работа — след смяната в забоя трябваше да се нарежат или нацепят дърва за едно денонощие. Отивахме при коларите веднага след вечеря — тук беше по-топло, отколкото в нашата барака. След като свършехме работата, дневалният на Наумов ни сипваше в канчетата студена чорба — остатъците от единственото и постоянно блюдо, което в менюто на стола се наричаше „украински галушки“, и ни даваше по парче хляб. Сядахме на пода в някой ъгъл и бързо изяждахме изкараното. Ядяхме в пълен мрак — бензиновите лампи в бараката осветяваха бойното поле на картоиграчите, но според точните наблюдения на старите затворници „човек все ще си улучи устата“. Сега гледахме как играят Севочка и Наумов.