Варлам Шаламов - Колимски разкази

Нашият лагер — пътна командировка, където имаше много битови — съвсем опустя. В тържествена обстановка, под звуците на същия духов оркестър, чиито сребърни тръби бяха свирили туш след четенето на всяка заповед за разстрел в забоите на трийсет и осма година, пристигналата комисия връчи пътен лист за живота на повече от сто жители на нашия лагер.

Сред тези сто човека с освобождение или с намалена присъда (за което трябваше да се разпишат на едно официално отпечатано извлечение, заверено с всички гербови марки) имахме в лагера един човек, който под нищо не се подписа и не си взе извлечението по делото.

Този човек беше Михаил Иванович Новиков — моят хипертоник.

Текстът на амнистията на Берия беше разлепен по всички огради в зоната, и Михаил Иванович Новиков беше имал време да го изучи, да го обмисли и да вземе решение.

По сметките на Новиков, той трябваше да е освободен по принцип, а не да му съкращават присъдата. По принцип, като криминален. Докато в докараните документи на Новиков само му променяха размера на присъдата, така че да му останат няколко месеца до излизането на свобода. Новиков не взе документите, никъде не се подписа.

Представителите на комисията казваха на Новиков, че не бива да се отказва от известието за ново изчисление на присъдата му. Че в управлението щели да преразгледат въпроса и че ако са направили грешка, щели да я поправят. В тази възможност Новиков не искаше да вярва. Той не си взе документите и подаде насрещна жалба, написа му я юрист, землякът от Минск Блумщайн, с когото Новиков беше преминал и през Беларуския затвор, и през лагера на Колима. Спяха заедно в барагонската барака и, както казват криминалните, „играеха си заедно“. Насрещна жалба със собственото му изчисление за размера на собствената му присъда и възможности.

Така Новиков остана в опустялата барагонска барака с прозвището на глупак, който не иска да вярва на началството.

Подобни насрещни жалби, подадени от изтощени, изморени хора в момент на възникнала надежда, са рядкост за Колима и за лагерите въобще.

Заявлението на Новиков беше препратено в Москва. Естествено! Само Москва можеше да оспори собствените си юридически познания, както и резултата от тези познания. И Новиков знаеше това.

Мътен кървав поток плуваше по колимската земя, по трасетата, пробивайки си път към морето, към Магадан, към свободата на Голямата земя. Друг мътен поток плуваше през Лена, щурмуваше пристанищата, аерогарите, гарите на Якутия, Източен и Западен Сибир, доплува до Иркутск, до Новосибирск и затече нататък по Голямата земя, сливайки се с мътните и също толкова кървави вълни на магаданския, на владивостокския поток. Криминалните измениха климата на градовете — в Москва взеха да грабят толкова лесно, колкото и в Магадан. Много години отминаха, много хора загинаха, докато мътната вълна не беше прибрана обратно зад решетките.

Хиляди нови клюки запълзяха към лагерните бараки, една от друга по-страшни или по-фантастични.

С фелдшерската куриерска поща от Москва през Магадан на нас ни донесоха не клюка — те рядко се разнасят с куриери — а документ за пълното освобождаване на Новиков.

Новиков получи документите, ама закъсня даже за края на амнистията, и чакаше да се качи на случайна кола, страхувайки се дори и да помисли за това, че може мине по пътя на Блумщайн.

Новиков всеки ден седеше при мен на дъсчената кушетка в амбулаторията и чакаше ли чакаше…

В това време Ткачук получи първото си попълнение от хора след опустошителната амнистия. Оказа се, че лагерът не се закрива, а се увеличава и разраства. Нашият Барагон получаваше ново помещение, нова зона, на която се издигаха бараки, а следователно и портал, и караулни вишки, и изолатор, и площадка за развод по работните места. На фронтона над арката на лагерния портал беше закован официално приетият лозунг: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.

Имаше работна сила колкото ти душа иска, бараките бяха построени, но сърцето на началника на ОЛП тъгуваше: нямаше цветна леха, нямаше морава с цветя. Всичко имаше подръка: и трева, и цветя, и морава, и градинско гребло, нямаше само човек, който да може да спретне цветарниците и градинките. А без цветарници и градинки, без лагерна симетрия, какъв ще е този лагер — пък дори и да е третокласен. Барагон беше далече от Магадан, Сусуман, Уст-Нера.

Но и трета класа изисква цветя и симетрия.

Ткачук разпита всички лагерници до последния, посети съседния ОЛП — никъде нямаше човек, който да притежава инженерно образование, техник, който да може да спретне цветарник и градинка без нивелир.