Варлам Шаламов - Колимски разкази

Две седмици — точно това е срокът, в който здравият човек се превръща в „пътник“.

Аз знаех всичко това, разбирах, че в труда спасение няма, и скитах от болницата до забоя и обратно осем години подред. Най-после беше дошло спасението. В най-нужния момент ръката на провидението доведе Льоша Чеканов в нашата барака.

Потънах в здрав, весел сън, със смътното усещане за някакво радостно събитие, което ще настъпи всеки момент.

На следващия ден по време на развода — така се нарича накратко процедурата за развеждане по работните места, която в Колима се извършва в един и същи час и за десетниците, и за милиони хора, призовани от звъна на желязо по релсата, сякаш това е призив на мюезина, сякаш е камбанен звън от камбанарията на Иван Велики — а Грозни и Велики са синоними в руския език — тогава се убедих в чудесната си правота, в чудесната си надежда.

Новият десетник наистина беше Льоша Чеканов.

Но в такава ситуация не е достатъчно ти да разпознаеш човека, трябва и теб да те познаят в това двустранно, взаимно облъчване.

По лицето на Льоша Чеканов ясно пролича, че той ме е познал и че, разбира се, ще ми помогне. Льоша Чеканов топло се усмихна.

Той веднага се осведоми от бригадира за моето трудово поведение. Характеристиката ми беше отрицателна.

— Я да те видим, шибаняко — на висок глас каза Льоша Чеканов, докато ме гледаше право в очите — да не мислиш, че щом сме от един затвор, значи няма да работиш? Аз не помагам на кръшкачите. Изкарай си го с труд. С честен труд.

От този ден нататък започнаха да ме юркат по-усърдно от преди. След няколко дни Льоша Чеканов обяви на развода:

— Не искам да те бия заради това как работиш, просто ще те изпратя в участъка, в зоната. Там ти е мястото, шибаняк такъв. Отиваш в бригадата на Полупан. Той ще те научи на ум и разум! Познат съм ти бил! От едно време! Приятел съм ти бил! Точно вие ни съсипахте, изроди такива. Осем години страдам тука заради тия гадове ентелегентите!

В същата вечер бригадирът ме отведе до участъка с един вързоп. В централния участък на управлението на мини „Спокойни“ аз бях настанен в барака, където живееше бригадата на Полупан.

Със самия бригадир се запознах още на следващата сутрин — на развода.

Бригадирът Сергей Полупан беше младо момче на около двадесет и пет години, с открито лице и рус перчем като на криминалните. Но Сергей Полупан не беше криминален. Той беше дете на природата, селско момче. Полупан беше изметен с желязната метла през тридесет и седма година, беше получил присъда по член петдесет и осем и беше предложил на началството да изкупи вината си, като добута враговете до ангелски вид.

Предложението беше прието и в рамките на бригадата на Полупан беше оборудвана нещо като наказателна рота с непостоянен, променлив списъчен състав. Това беше наказание в самото наказание, затвор в самия затвор на наказателната мина, която още не съществуваше. Ние строяхме зона и селище за нея.

Бараката беше от наскоро отрязани лиственици, от влажните стволове на дървото, което като хората в Далечния север се бори за живота си и затова е ъгловато и чворесто, а стволът му е огънат. Тези влажни бараки не се затопляха с печки. Никакви дърва не биха стигнали, за да изсушат тези тристагодишни тела, израснали в блатото. Хората бяха тези, които сушаха бараката, телата на строителите.

Точно тук започна една от моите неволи.

Всеки ден пред очите на цялата бригада Сергей Полупан ме биеше: с крака, с юмруци, с прът, с дръжка на кирка, на лопата. Изчукваше от мен ентелегента.

Биенето се повтаряше ежедневно. Бригадирът Полупан носеше телешко яке, розово яке от телешка кожа — нечий подарък или подкуп, с който човек можеше да се откупи от юмруците, да измоли поне един ден почивка.

Познавам много такива ситуации. Самият аз нямах яке, но и да имах, не бих го дал на Полупан, освен ако криминалните не ми го изтръгнат от ръцете, ако не ми го смъкнат от раменете.

След като се разгорещеше, Полупан си сваляше якето и оставаше по антерия, за да борави още по-свободно с лоста и кирката.

Полупан ми изби няколко зъба, пукна ми ребро.

Всичко това се правеше пред очите на цялата бригада. В бригадата на Полупан имаше около двадесет човека. Бригадата беше с непостоянен, променлив състав, беше учебна бригада.

Сутрешните побоища продължиха толкова време, колкото прекарах в тази мина, мина „Спокойни“…

След рапорт на бригадира Полупан, одобрен от началника на мината и от началството на ОЛП, аз бях изпратен в Централното северно управление — в селището Ягодное, като злостен кръшкач, на когото трябва да му се образува наказателно дело и да му се издаде нова присъда.