Варлам Шаламов - Колимски разкази

Важно е да се подчертае, че именно бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.

Точно измежду най-добрите бригадири, доказали своя плам на убийци, се вербуват наблюдатели, докато десетниците имат по-висок ранг от този на бригадира. Един десетник вече е извървял кървавия бригадирски път. За бачкаторите властта на десетника е безгранична.

В мъждукащата светлина на колимската бензинка — на консервената кутия с четири й тръбички с горящи парцалени фитили, която излъчва единствената светлина за колимските бачкатори и смъртници, ако не броим пещите и слънцето — аз разпознах нещо познато във фигурата на новия десетник, новия властелин на нашия живот и нашата смърт.

Радостна надежда сгря мускулите ми. Във вида на новия наблюдател имаше нещо познато. Имаше нещо много далечно, но реално и вечно живо, като човешката памет.

Ровенето в паметта е много трудно занимание за изтощения от глад мозък — усилието да си спомниш се съпровождаше с рязка болка, с някаква чисто физическа болка.

Паметта ми отдавна е измела от всички свои кътчета целия ненужен боклук от типа на стиховете. Тогава в мен се напрегна и зазвънтя някаква по-важна и по-вечна от изкуството мисъл, но тя така и не успя да си пробие път до речника ми, до някое от онези малобройни места, които все още обитаваше мозъка ми на пътник. Нечии железни пръсти стискаха паметта ми като тубичка с развалено лепило, изстисквайки, изтласквайки нагоре онази капка, малката капчица, която все още беше запазила човешки свойства.

В този процес на припомнянето участваше цялото тяло, дори и студената пот, избила по изсъхналата ми кожа искаше да ми помогне да ускоря този процес, макар че то пот всъщност нямаше, пък и всичко завърши с победа… В паметта ми се появи име:

Чеканов!

Да, това беше той, Льоша Чеканов, моят съсед от Бутирския затвор, онзи, когото бях избавил от страха му пред следователя. Спасението се беше явило в моята студена и гладна барака — осем години бяха минали оттогава, осем века, отдавна беше дошъл дванадесети век, скитите вече оседлаваха конете си по камъните на Колима, скитите вече погребваха царе в мавзолеите и милиони безименни бачкатори бяха полагани нагъсто в братските могили на Колима.

Да, това беше той, Льоша Чеканов, спътник на моята светла младост, на светлите ми илюзии от първата половина на тридесет и седма година, които още не знаеха каква съдба ги очаква.

Спасението се яви в моята гладна и студена барака в образа на Льоша Чеканов, техник-строител по специалност, новия ни десетник.

Това беше страхотно! Това беше от онези чудесни събития, които си беше струвало да се чакат осем години!

„Издрапването“ — позволявам си да заявя авторство върху този неологизъм или поне върху временната му форма. Пътникът, който успее да „издрапа“, не го прави за един ден. Най-напред трупа някакви загуби — първо физически, а после нравствени — и събира остатъците от онези нерви, съдове и тъкани, които вече не му стигат, за да удържи предишните си чувства.

На смяна идва нещо ново — ерзац-чувства, ерзац-надежди.

В процеса на „издрапването“ настъпва някакъв предел, когато се губят последните опори, има граница, отвъд която всичко се разпростира от другата страна на доброто и злото, а самият процес на „издрапване“ лавинообразно се ускорява. Верижна реакция, ако си служим със съвременен език.

Тогава не знаехме за атомната бомба, за Хирошима и Ферми. Но твърде добре ни беше известна неудържимостта, необратимостта на „издрапването“.

За тази верижна реакция в езика на криминалните има едно гениално прозрение — влезлият в речника термин „да летиш под наклон“ — абсолютно точен термин, създаден без статистиката на Ферми.

Точно затова в малобройната статистика и в многобройните мемоари е отбелязана една точна и исторически постигната формула: „човек може да издрапа за две седмици“. Това е нормата за якия, ако го държат на колимския петдесет-шестдесет градусов студ по четиринадесет часа на ден в тежка работа, ако го бият, ако го хранят само с лагерна дажба и не му дават да спи.

При това аклиматизирането в Далечния север никак не е лесна работа.

Затова децата на Медведев не могат да разберат защо толкова бързо е умрял баща им — здрав мъж на около четиридесет години, който е изпратил първото си писмо от парахода в Магадан, а второто от болницата Сеймчан, като болничното писмо се е оказало и последно. Затова генерал Горбатов за две седмици стана пълен инвалид, след като попадна в мината „Малдяк“ и само случайното му изпращане на риболов на брега на Ола му спаси живота. Затова и Орлов, референт на Киров, към времето на разстрела му в „Партизан“ през зимата на 1938 година вече беше „пътник“ който все едно не би си намерил място на земята.