Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Уязвена, тя си спомни Матю до себе си, който я бе разпитвал за катастрофата на М4.

— Отивам да се преоблека за ресторанта. Ще заключим и ще излезем заедно, става ли?

Четирийсет минути по-късно се разделиха при метрото, като Робин пое към книжарницата „Бридлингтън“ в „Пътни“, а Страйк — към ресторанта на „Странд“, до който възнамеряваше да стигне пеша.

— Твърде много се возих на таксита напоследък — обясни той мрачно на Робин, като не искаше да й споменава колко много му бе струвало да се погрижи за тойота ленд крузъра, с който се бе озовал блокиран в петък вечер. — А и имам достатъчно време.

Тя го гледа няколко секунди, докато той се отдалечаваше от нея, отпуснал тежестта си върху бастуна и с лошо куцане. Развила наблюдателност в детството си в компанията на трима братя, Робин си бе създала необичаен и точен усет за често отрицателната реакция у мъжете на женската загриженост. Все пак се чудеше колко още Страйк можеше да насилва коляното си, преди да се озове обездвижен за повече от няколко дни.

Беше почти време за обяд и двете жени срещу Робин във влака към „Уотърлу“ бъбреха високо, стиснали между коленете си пазарски пликове, пълни с коледни покупки. Подът беше мокър и мръсен, а въздухът — наситен с миризма на влажни дрехи и спарени тела. Робин прекара повечето от пътуването си в безуспешни опити да гледа откъси от интервюто на Майкъл Фанкорт на мобилния си телефон.

Книжарницата „Бридлингтън“ беше разположена на главна улица в „Пътни“ и старомодната й витрина беше запълнена от край до край със смесица от нови и втора ръка книги, всичките натрупани хоризонтално. Иззвъня камбанка, когато Робин прекрачи прага и се озова в приятна застояла атмосфера. Две стълби бяха подпрени до рафтове с още хоризонтално натрупани книги, стигащи чак до тавана. В помещението имаше висящи лампи, спускащи се толкова ниско, че Страйк би си ударил главата.

— Добро утро — поздрави я възрастен господин с прекалено голямо туидено сако, който се появи с почти доловимо скърцане на ставите откъм офис с врата от релефно стъкло.

Когато се доближи до Робин, лъхна я силна миризма на пот.

Вече бе планирала простичката си стратегия и веднага се поинтересува дали разполагат с произведения на Оуен Куин.

— Аха! — закима той. — Мисля, че няма нужда да питам защо е този внезапен интерес.

Самомнителен човек, каквито често биват онези, водещи затворен живот встрани от светските събития, той се впусна без подканяне в лекция относно стила на Куин, който ставал все по-нечетим, докато я водеше към дебрите на книжарницата. След едва двесекундно познанство изглеждаше убеден, че Робин търси някоя от книгите на Куин само защото той бе убит неотдавна. И макар, разбира се, това да бе истината, Робин се подразни.

— Имате ли „Братята Балзак“? — попита тя.

— Е, поне сте достатъчно осведомена, че да не ми искате „Bombyx Mori“ — каза той и премести едната стълба с немощни ръце. — Вече идваха трима млади журналисти да питат за нея.

— Защо тук ще идват журналисти? — попита невинно Робин, докато той се закатери по стълбата и над вехтите му обувки се подадоха чорапи в цвят на горчица.

— Господин Куин се отби тук малко преди смъртта си — отвърна старият човек, докато се взираше в книги на два метра над Робин. — „Братята Балзак“… „Братята Балзак“… трябва да е тук… сигурен съм, че имах екземпляр…

— Ама наистина ли дойде тук, във вашата книжарница? — удиви се Робин.

— О, да. Веднага го разпознах. Бях голям почитател на Джоузеф Норт, а веднъж се появиха заедно на литературния фестивал „Хей“.

Вече слизаше по стълбата с треперещи крака. Робин се уплаши, че може да падне.

— Ще проверя в компютъра — каза той, дишайки тежко. — Сигурен съм, че имам тук „Братята Балзак“.

Робин го последва, дала си сметка, че след като старецът за последно бе видял Оуен Куин в средата на осемдесетте години, способността му да разпознае отново Куин можеше да е твърде спорна.

— Е, сигурно човек няма как да го сбърка — подхвърли тя. — Виждала съм негови снимки. Има запомняща се външност с тази негова тиролска пелерина.

— Двете му очи са с различен цвят — обясни старият човек, втренчен в монитор на ранен модел на компютрите „Макинтош Класик“, който по сметките на Робин трябваше да е поне двайсетгодишен: бежов, масивен, с големи клавиши на клавиатурата като бонбони лакта. — Вижда се отблизо. Едното е лешниковокафяво, а другото — синьо. Според мен полицаят се впечатли от моята наблюдателност и памет. През войната бях в разузнаването.