Г. Зотов - Еликсир в Ада

Сталин кимна. Навремето той би дал мило за драго, за да си поговори с този човек и никога не си бе представял, че двамата ще пият мирно и кротко чай в кухнята. Тогава беше сигурен, че ако имаше такъв разговор, щеше да се проведе при съвсем други условия.

— Мисля, че ако не излизаш от жилището, можеш да останеш тук дори цяла година — продължи плешивият мъж. — Естествено, докато съседите не направят донос, а това рано или късно ще се случи.

— Точно така е — развесели се Сталин, вдигна ръка и разля чая. — От време на време тук се чувствам като у дома. Тъй де, хората са обичали да доносничат във всички времена.

— О, изобщо не се съмнявай в това. Това са го установили и фараоните, и римските прокурори, и Светата инквизиция — усмихна се ехидно старецът. — Такава е човешката природа. Между другото, до ден-днешен ме досмешава, когато видя в Града инквизитори. Наричали са се „стражите на Господа“ и са се смятали за светая светих, а пък тук в най-добрия случай ги изпращат да работят в перачницата и да перат гащите на еретиците. — Той се разсмя звънливо. — Макар че дума да няма — Торквемада се е уредил добре със своята бира-скара. Но такива като него никога не се затриват, понеже момчето се е сетило да се прекръсти навреме от евреин на католик! А пък аз все се ядосвам, че не се сетих в нужния момент да се направя на евреин! Сега съжалявам, но де да знам!

— И аз също не се сетих — подкрепи го вождът на народите и двамата се разсмяха.

— Когато видях, че босът на нашата бригада в каменоломната е самият римски папа Йоан, без малко не паднах от леглото — продължи Сталин, хрускайки твърдото варено геврече. — Да пукна, ако не е така! Но за него всичко е ясно, той поне е от бившите пирати. Показа ми татуировките си и сам ми се похвали, че си е купил трона с награбените дублони. А след това вече видях толкова папи и кардинали с колички в ръце и с окови, че изобщо престанах да се учудвам. При нас хиляди такива мъкнат камъни и не смогваме да приемем новите попълнения.

Старецът кимна в знак на съгласие. Той не пиеше чай от глинена чашка като вожда на народите, а от специален дълбок дървен съд и с видимо удоволствие смучеше умело напитката през тясна бамбукова тръбичка.

— Сигурен ли си, че няма да се чувстваш по-добре във Ведомството, Коба? — каза, изплювайки неохотно тръбичката. — Мисля, че в замяна на показанията ти там биха ти дали добра охрана.

— Нито за миг не се съмнявам, че постъпих правилно — намуси се Сталин. — В противен случай вече щяха да са ме очистили. Нали знаеш какво направиха с Менделеев? Гледа ли новините, кажи де? Въпреки че го охраняваха добре — вдигна той показалец, — много добре! Не, зад този убиец стоят много сериозни хора. И за такова нещо от мен няма да остане даже мокро петно. Досега никой не се е върнал от НЕБИТИЕТО. И аз не искам да се озовавам там.

— Предполагам, че аз също може да съм в списъка — отпи от чая си старецът. — На Земята името ми беше доста популярно, макар че фамилията ми е една от най-разпространените в държавата. Проблемът е в това, че никой не знае кога Изпълнителят ще нанесе следващия си удар.

— Никой не знае — сви рамене Сталин. — Затова ще те посъветвам да се постараеш да излизаш колкото се може по-малко навън. Изобщо нямам представа какво са замислили онези копои. Оставих бележка със съвсем прозрачен намек с кого би трябвало да поговорят. Дори и един кретен би се досетил за какво става дума. А те още се туткат. Веднага щом хванат килъра, аз ще се предам, за да не те излагам на опасност.

Плешивият мъж за миг престана да бърчи вежди и отново се разкиска.

— Коба, аз нямам какво да губя. Нямаш представа какво е през половината си живот да се криеш като плъх. Когато прекараш четирийсет години в нелегалност и при всяко почукване на вратата сърцето ти се свива, ще ме разбереш. Както и да е. Ще отида да ти приготвя леглото.

Старецът с усилие се надигна от табуретката и закуцука към спалнята.

Сталин отново отпи от силния ароматен чай. В чашата му вече бе останала съвсем малко от зеленикавата течност. Можеше да изглежда смешно, но той беше абсолютно сигурен, че този дядо наистина няма да го издаде. Колко своенравна беше съдбата… Дори и в най-страшния си сън вождът на народите не можеше да си представи, че някога ще му се наложи да помоли този човек за временно убежище. Но в Града всичко се обръщаше. В откачения задгробен свят, където попадаха след смъртта си, враговете ставаха най-добри приятели, а най-близките ти приятели те мразеха толкова силно, колкото те бяха обичали приживе.