Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Да му праща каквото ще. Не ме мъчи… кажи ми намерихте ли нещо?

— Разбира се. Точно затова ти се обаждам.

Стомахът на Калашников сладостно се сви от предчувствие.

— Виж какво, не можахме да открием нищо, което да прилича на скривалище — продължи Ван Ли. — Но под една от дъските на работното място на Хензел изровихме желязно ключе. Никой нямаше да му обърне кой знае какво внимание, само че един от нашите хора наскоро е ходил на гарата. Бил в отпуск и тръгнал за хавайския квартал. Та той моментално разпозна този ключ — бил същия като за багажните клетки на гарата, където оставил куфара си с дрехите…

— Какъв номер има на ключа? — разкрещя се Алексей.

— Там е работата, че няма никакъв номер — отвърна сухо Ван Ли, недоволен, че го прекъснаха. — В района, където живее Хензел, изброихме около двайсет големи гари с такива багажни клетки. Ще дам този ключ на ключар, за да направи сто копия. Пак няма да спим цяла нощ, защото ще трябва да претърсим всички гари наоколо и освен това трябва да го направим много внимателно, за да не предизвикаме подозрение у хората и да избегнем интереса на телевизионните журналисти.

— Така ли сте решили? Това ще отнеме доста време — изрече разочаровано Калашников.

— Нямаме избор — отвърна Ван Ли. — Всъщност ти откъде научи за скривалището.

— Какво значение има откъде съм научил — махна с ръка Алексей. — Краузе свърза ли се с теб?

— Не, аз му се обадих да го попитам дали не е намерил втори ключ с номер, защото обикновено на гарите дават на клиента по два ключа. Но на горкичкия Краузе изобщо не му е провървяло. Момчетата му преровили жилището на вампира, но късметът не им се усмихнал. — В гласа на Ван Ли прозвучаха нотки на превъзходство. — Преди да претърся багажните камери, първата ми работа ще бъде да изпратя по един човек на всяка гара. Там в багажните отделения обикновено работят пенсионери от средновековието, които не гледат телевизия, понеже вече столетия наред не могат да свикнат с нея. Ще им покажем фоторобота на Хензел и може би те ще си го спомнят. Все пак такъв клиент трудно може да се забрави.

— Съгласен съм — усмихна се Калашников. — Добре, обади ми се, ако има нещо.

— Ясно.

Алексей отпусна глава на топлата облегалка. Не биваше да отлага повече разговора с шефа за Тринайсетия. Макар че той със сигурност щеше да се ядоса, защото не му бе доложил за бележката на Сталин, а се бе опитал да разрови тази работа самостоятелно. Но нямаше какво да се прави и вече трябваше да информира боса си. След убийството на Менделеев стана ясно, че убиецът нямаше никакво намерение да престане, затова трябваше спешно да разпитат Юда. Той се обърна рязко към Малинин, за да му нареди да натисне педала към Ведомството, но безобидната фраза „Закарай ме при шефа“ внезапно застина на устните му. Ами да, разбира се… Как не се сети веднага!

Малинин наблюдаваше изумен началството си и седеше със зяпнала уста.

„Втасахме я… Нашият пристав точно така получи мозъчен кръвоизлив, докато ядеше палачинки на Заговезни“ — стрелна се тревожна мисъл през главата на Малинин. Всъщност беше му необходима още една минута, за да се сети, че на мястото, на което се намираха в момента, по принцип нямаше мозъчни кръвоизливи. Дори не ставаха и никакви случайни микроинсулти и всички лекари с тази специалност седяха без работа.

— Вашброде… — Той разтърси началството си за рамото. — Как сте?

Калашников най-неочаквано осъзна, че седи срещу Малинин с изключително странен вид, облещил очи и отворил уста. И я затвори, изтраквайки със зъби като куфар и прехапвайки езика си.

— Мамка ти мръсна! Ох… да-да. Всичко е наред. Пали колата, отиваме веднага в…

И той каза вече познатия на унтерофицера адрес.

— Там ли отиваме? — изуми се Малинин. — Ама там… Това няма да се хареса на шефа.

— Трябва да отидем — отсече Алексей. — Не разсъждавай, а тръгвай веднага.

Двама възрастни украински вампири, които пресичаха улицата, отскочиха, тъй като без малко не се озоваха под колелата на беемвето, което се понесе бясно напред.

3 часа и 11 минути

Мълчанието на Свръзката можеше да означава само едно — че куриерът още не е пристигнал. Но макар да осъзнаваше това, килърът не можеше да си намери място. В продължение на един час той на няколко пъти грабваше телефона и набираше заветния номер, но в следващия момент натискаше червения бутон за прекъсване на връзката. „Няма защо да прекъсвам работата на човека“ — успокояваше се той. Щом се сдобиеше с някакви новини, Свръзката щеше да се обади още в същия миг.