Г. Зотов - Еликсир в Ада

Калашников притича покрай павилиончето със залепена накриво бележка „Бира няма в понеделник и през всички останали дни“, задържа се на спирката само за миг и едва успя да скочи в раздрънкания автобус, който се носеше с реактивна скорост. В града никой не използваше таксита и изобщо не беше ясно защо съществуваха, при положение че за тях наемаха само слепи шофьори. Те прекрасно се ориентираха в потока от коли по миризмата на бензин, но малко хора можеха да се примирят с факта, че таксиджиите винаги закарваха клиентите си на друг адрес. Разноцветните автобуси в града бяха само индийски и не стига, че в тях натъпкваха по двеста души, но и още толкова висяха на гроздове на вратите им.

Алексей се вкопчи в басмяната пола на една жена, която се държеше за перилото, и отново хвърли поглед към часовника си. Вече закъсняваше с три минути. Имаше случаи, когато шефът уволняваше хора заради това, че са пристигнали само една секунда по-късно, и никой не знаеше къде изчезваха те сетне. Уж нямаше нищо по-лошо от това да живееш в града, но от личен опит Калашников знаеше, че има и още как. Например на тях нищо не им костваше да не ти позволят да се видиш със семейството си цели петстотин години.

Щом се сети за семейството си, той се натъжи още повече. Ама че тъпотия! Вече измина почти цял век, а той все не можеше да се успокои. И взе решение. Каквото и да се случи, вечерта ще се отбие в китайския квартал, ще си поръча гарафа водка и кротко ще се напие.

Автобусът едва не се обърна на поредния завой, изсвистя страдалчески със спирачките си и спря до хилядаетажната сграда на Управлението за наказания. И макар Алексей да беше любимец на шефа, много добре знаеше, че той не би простил закъснение от четвърт час дори на родната си сестра. Калашников се втурна в сградата, размаха пластмасовата си карта пред портиера ескимос и в движение се напъха в претъпкания железен асансьор.

— Здравейте! — усмихна се Калашников на колегите си и си пое дъх. — Какво ново?

В отговор последва мълчание. Когато асансьорът, който се движеше надолу, стигна някъде към двайсетия етаж, един от присъстващите се съжали над него и едва чуто прошепна в ухото му какво ново се е случило в Учреждението тази сутрин. И Калашников страшно съжали, че изобщо е легнал да спи през тази нощ. Но вече беше късно за това…

малко по-рано, около 4 часа и 26 минути

Той вече знаеше какво трябва да направи. Отначало се движеше в кръг, обърквайки следите си, в случай че пуснат копоите по дирите му. Остави стария велосипед в гаража, тъй като там нямаше пазач, всичко беше на самообслужване и нямаше нито един свидетел на това, че е тръгнал и се е върнал. Прокрадна се тихо по скърцащото стълбище, което водеше към жилището му, като за целта му се наложи да се вслушва в звуците наоколо, след като стъпи на всяко стъпало, и се добра до своята врата почти пълзешком. Лекичко и почти безшумно пъхна ключа в ключалката, а едва доловимото щракване му прозвуча като ужасен грохот.

Съседка на етажа му беше бдителната фрау Браунщайнер, а годините, които беше прекарала като надзирателка в концлагера на СС „Майданек“, бяха научили безкраката старица да спи толкова леко, че чуваше комарите още докато се приближаваха към района. Ярката светлина го удари в очите, защото беше включил лампата още преди да излезе, тъй като можеха да проверят показателите на брояча, а по този начин той щеше да докаже, че не е излизал през нощта — уж не му се е спяло и е чел книга. Но в момента така или иначе беше късно за сън. Скоро пигмеите с факлите щяха да се покатерят на уличните лампи и след малко вече щеше да е време да тръгне към омразната си работа.

Килърът се отпусна на леглото, без да съблича шлифера си, но преди това не забрави да събуе ботушите си и да ги остави върху черния линолеум с насочени един срещу друг върхове. Той лежеше по гръб, без да затваря очи, а устните му бяха разкривени в сладострастна усмивка. Горещото, страстно желание да причини нечия смърт често се вселяваше в задушните му нощи, когато, гърчейки се от безсилна злоба, впиваше зъби във възглавницата. Погледна към нощното шкафче, където стоеше плоската кутийка с ампулите еликсир, усмихна се още по-широко и облиза изсъхналите си устни. Нощната пеперуда на тавана кацна върху нажежената крушка под старомодния метален абажур и изгоря, а из стаята се разнесе неприятна миризма.

Еликсирът беше достатъчно и стигаше най-малко за три кандидатури. Така че вече със сигурност можеше да си представи какво щеше да настане в града… Шок и изненада. Телевизията щеше да се взриви от сензацията и щеше да пусне в ефира специални емисии с криминални новини. И в целия град нямаше да има нито един човек, който да не извърне глава към екрана и да не се задави със сутрешното си кафе. А под прикритието на суматохата, както бе планирано първоначално, късно вечерта той щеше да ликвидира още една цел, след което щеше да се окопае на дъното и да се зарине в тинята като истински рак отшелник. А когато копоите, кривейки тъпите си мутри, разпереха безпомощно ръце, затънали в трескави догадки, той щеше да нанесе третия удар, без да им позволи да се опомнят.