Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Някой тук… ще ти липсва?

Роберт кимна със сълзи в очите.

Валтер реши да налучка.

— Лорд Ремарк?

— Толкова ли е очевидно? — засмя се невесело братовчед му.

— Само за някого, който те познава.

— С Джони си мислехме, че сме толкова потайни — печално поклати глава Роберт. — Ти поне може да се ожениш за Мод.

— Ще ми се да можех.

— Защо не?

— Брак между германец и англичанка, докато двете държави са във война? Ще я отбягват всички, които я познават. Мен също. За последното не ме е грижа, но не мога да натрапя на Мод такава участ.

— Направете го тайно.

— В Лондон?

— В Челси. Никой няма да ви познава там.

— Не трябва ли човек да е постоянно пребиваващ?

— Трябва да покажеш плик с името си и адреса си. Аз живея в Челси — мога да ти дам писмо, адресирано до господин фон Улрих. — Той затършува в едно чекмедже на бюрото си. — Ето. Квитанция от шивача ми, написана до Фон Улрих, ескуайър. Те мислят, че Фон е първото ми име.

— Може да нямаме време.

— Може да си вземете специално разрешение.

— О, Боже — Валтер се смая. — Прав си, разбира се.

— Трябва да отидеш до общината.

— Да.

— Да ти покажа ли пътя?

Валтер помисли малко и отсече:

— Да.

— Генералите спечелиха — обяви Антон пред гробницата на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство на тридесет и първи юли, петък. — Царят се предаде вчера следобед. Русите мобилизират.

Това беше смъртна присъда. Хлад сграбчи сърцето на Валтер.

— Това е началото на края — продължи Антон и събеседникът му видя, че в очите му още гори мъст. — Русите си мислят, че са силни, защото имат най-голямата армия в света. Но командването им е слабо. Ще бъде истински Армагедон.

За втори път тази седмица Валтер чуваше думата. Сега обаче знаеше че е съвсем на място. След няколко седмици руската армия от шест милиона души — шест милиона — щеше да се струпа по границите на Германия и Унгария. Никой европейски държавник не можеше да пренебрегне подобна заплаха. Германия трябвате да мобилизира — кайзерът вече нямаше избор.

Валтер не можеше да стори нищо повече. В Берлин Генералът щаб напираше за обща мобилизация и канцлерът Теобалд фон Бетман-Холвег беше обещал решение до днес по обед. След тези новини Валтер можеше да вземе само едно решение.

Налагаше се незабавно да уведоми Берлин. Сбогува се набързо с Антон и излезе от огромната църква. Закрачи колкото се може по-бързо по малката уличка на име „Сторис Гейт“, затича се по източния край на Сейнт Джеймс парк, изтича по стълбите покрай паметника на йоркския херцог и влетя в немското посолство.

Вратата на посланика бе отворена. Княз Лихновски седеше на бюрото си, а Ото — до него. Готфрид фон Кесел използваше телефона. В стаята имаше още десетина души; непрекъснато влизаха и излизаха чиновници.

Валтер дишаше тежко. Задъхано попита баща си:

— Какво става?

— Берлин е получил телеграма от посолството ни в Санкт Петербург със следния текст: „Първи ден на мобилизация тридесет и първи юли“. Берлин опитва да потвърди информацията.

— Какво прави фон Кесел?

— Държи отворена линията към Берлин, за да чуем веднага. Валтер вдиша дълбоко и пристъпи напред.

— Ваше Височество — обърна се той към княз Лихновски.

— Да?

— Мога да потвърдя руската мобилизация. Източникът ми го съобщи преди по-малко от час.

— Ясно. — Лихновски посегна към телефона и фон Кесел му го подаде.

Валтер погледна часовника си. Единадесет без десет — в Берлин оставаха десет минути до крайния срок по обед.

Лихновски заприказва в слушалката:

— Руската мобилизация е потвърдена от надежден източник тук.

Няколко секунди остана заслушан. Стаята утихна. Никой не се движеше.

— Да — рече посланикът накрая. — Разбирам. Да.

Затвори с изщракване, което прозвуча като тътен.

— Канцлерът е решил. — И тогава изрече думите, от които Валтер толкова се страхуваше. — Състояние на непосредствена военна заплаха. Гответе се за незабавна война.

Мод беше обезумяла от тревога. В съботната сутрин седеше в стаята за закуска в дома в Мейфеър, но не ядеше нищо. Лятното слънце светеше през високите прозорци. Декорът трябваше да внушава покой — персийски килими, кремави стени, турскосини завеси — но нищо не можеше да я успокои. Идваше война и сякаш никой не беше в състояние да я спре — нито кайзерът, нито царят, нито сър Едуард Грей.