По-късно и самият Лейк съобщи по радиото, че е решил да устрои лагера си на мястото, където аеропланът на Мултън бе извършил принудителното си кацане и където сега протичаха ремонтните работи. Ледената покривка там беше доста тънка — толкова тънка, че на места даже прозираше черният грунт, — което позволяваше на колегите ни да провеждат изкопни и взривни дейности, без да се налага да напускат бивака си. Биологът сподели, че се намират насред неописуемо красив пейзаж, но някак си не се чувства особено комфортно в подножието на тези колоси, издигащи се в плътна стена и разпарящи с върховете си небето. Според изчисленията на Атууд височината на петте най-внушителни върха варираше от девет хиляди до десет хиляди метра и половина. Долових безпокойство в тона на Лейк, когато изтъкна, че местността не е защитена от вятъра; другарите ни можеха да очакват бури и виелици, които — поне засега — ни бяха спестени. Осем километра — такова разстояние делеше лагера от основата на стръмните, почти вертикално издигащи се склонове на най-високите върхове. Нещо като подсъзнателна тревога потрепна в гласа му, щом ни призова да побързаме, за да можем възможно най-скоро сами да си създадем представа за това тайнствено кътче на Антарктида. Той самият възнамеряваше да се отдаде на заслужена почивка след този изнурителен шеметен ден, несравним по степента на изпитанията и направените открития.
На сутринта Лейк, Дъглас и аз проведохме тристранна радиоконференция и се договорихме, че един от аеропланите на биолога ще бъде изпратен до нашата база, където на борда му ще се качат Пабоди, моя милост и още петима души. Тогава щяхме да го натоварим и с всичкото гориво, което можеше да носи. Въпросът с останалото количество бензин оставаше открит и зависеше от това, какво решение ще вземем за съдбата на експедицията в източна посока; в крайна сметка преценихме, че спокойно може да почака няколко дни, понеже Лейк разполагаше с достатъчно гориво за нуждите на лагера си и разкопките. Да, би било добре да попълним запасите на южната база, но ако отложехме източната експедиция, тя щеше да стои неизползваема чак до следващото лято. Междувременно биологът щеше да изпрати аероплан, който да проучи директния маршрут между новооткритите планини и залива Макмърдо.
Двамата с Пабоди започнахме да подготвяме базата за закриване. Дори да се стигнеше дотам, да зимуваме в Антарктика, най-вероятно щяхме да летим от базата на Лейк до „Аркхам“, без да се връщаме тук. Част от конусовидните ни палатки вече бяха укрепени с кубове от плътен сняг, ето защо сега решихме да довършим започнатото, превръщайки лагера си в нещо като ескимоско селище. Лейк разполагаше с предостатъчно палатки в новата си база, така че нямаше смисъл да взимаме нашите със себе си. Изпратих му радиограма, че след едно денонощие ще бъдем готови да поемем към бивака в подножието на планините.
Обаче само след четири часа подготвителните работи ненадейно бяха прекратени в разгара си. Някъде по това време биологът започна да ни изпраща най-необикновените и трескави съобщения, които бяхме получавали някога. Работният му ден започнал неудачно — обзорният полет показал, че в най-близките, непокрити от снега скали напълно отсъстват онези прастари, архайски пластове, които се срещали в такова изобилие по върховете на хребетите. Повечето скали се състояли от юрски 16пясъчници и пермски, и триасови шисти, в които се забелязвала някаква тъмна гладка порода, наподобяваща каменни въглища. Това нямало как да не разочарова Лейк, който се надявал да попадне тук на възможно най-древните — датиращи отпреди петстотин милиона години — породи. Накрая биологът си дал сметка, че единственият начин да се добере до интересуващите го архайски слоеве бил да организира експедиция с шейни до стръмните склонове на тези исполински планини.
Въпреки всичко биологът решил да започне със сондажните дейности, за да е сигурен, че няма да пропусне нито една възможност. Поради тази причина наредил на петима от спътниците си да се заемат със сондажната установка, а той самият се присъединил към останалите, помагайки им при ремонта на аероплана. Решили да стартират с разкопките на четиристотин метра от лагера, където планинската порода не изглеждала особено твърда. Пясъчникът поддавал отлично и без използването на голямо количество експлозиви. Три часа след първия взрив проехтели развълнуваните викове на членовете на сондажната група и нейният водач — млад мъж на име Гедни — се втурнал в лагера с потресаващи новини.
Читать дальше