Брент Уикс - Заслепяващият нож

Тя го погледна и не беше нужно да е ясновидка, за да разбере какво иска да я запита. Въздъхна.

— Не виждам всичко през цялото време и наведнъж, лорд Призма. И ми трябва светлина. Ще ти го потърся утре. — Вдигна предупредително пръст. — Не обещавам, че ще ти кажа всичко, което видя. Не обещавам, че това знание няма да ти струва нещо.

— Аха, значи сега започват пазарлъкът. Ти ще ми спестиш поне две седмици и много неудобни разговори с една могъща жена, която веднъж надхитрих. Какво ще ми струва това?

Опитваше се да започне от ниско. Третото око щеше да му спести много повече от това. А след като беше каквато беше, вероятно щеше да може да го разбере, стига да държеше да отдели достатъчно време, за да погледне. Но както сама беше казала, той беше човек и имаше много история и бъдеще, в което тя трябваше да порови.

Но тя поклати глава.

— Нямах предвид такава цена. Помощта ми ще е подарък. Не е нужно да го спечелваш. Но макар истината да е подарък, не винаги е такава, за която хората ти благодарят.

— Аха. Такава цена — отрони мрачно Гавин.

— Мъжът, който „уби брат си“ очаква ли истината да е лесна?

Убил брат си? Де да беше. Но тя, разбира се, знаеше това. Знаеше какво му беше струвало да поддържа тази заблуда и защо го беше направил, и какво щеше да струва на света истината, ако излезеше наяве. Трябваше също така да знае цената на истината, получена чрез дарбата й в хиляда смисъла, които Гавин така и нямаше да разбере.

Третото око го погледна със състрадание и Гавин внезапно осъзна, че е жена с изключителна дълбочина. Водач. Жена, която разбира какво прави той, защо го прави и пред какво се е изправил. Беше изключително привлекателна. Ако това проклето упорито сърце вече не беше превзето, може би щеше да се отвори за нея. Тя също го знаеше. Не беше излъгала преди: наистина се бе опитвала да направи това привличане чисто сексуално — така, че да няма опасност за нещо по-дълбоко.

Вихрушката кристали закръжи около тях — снежинки, завихрени в хаос, — а Гавин присви очи и се взря в нощта, сякаш можеше да разнищи загадките й.

— Значи ти и аз… Бедствие и напаст?

Тя се усмихна: пълни червени устни, съвършени зъби. Кимна. Срещна погледа му. Ъгълчето на устните й потръпна в смътен знак на разкаяние.

— Пълно. — Гледаше го с възхищение, но и така все едно казваше „сбогом“ на възможността да легне с него. — Едно пророчество за тебе, лорд Призма, в стила, който толкова много обичаш: Иди там преди пладне. Три часа на изток, два и половина часа на север.

Прозвуча съвсем просто. Харесваше му това. А след това Гавин осъзна, че не му е казала на север и изток откъде.

— Това ще е от полза само в ретроспектива, нали?

Тя се усмихна загадъчно.

— Забавлява те това, нали? — попита Гавин.

— Неописуемо.

— Всъщност никога не съм разчитал много на пророчества — каза Гавин.

— Знам. Беше едно от първите неща, които разбрах за теб. Какво се случи?

— Какво да се е случило? Винаги съм смятал, че… О, не, имаше нещо. Когато бях момче и брат ми спря да си играе с мен, намирах пророчества в стари книги и си мечтаех да мога да ги разшифровам. Имаше едно такова… какво гласеше?

Питаше себе си, но Третото око отвърна тихо:

— „От червено изкуство най-младият син/ ще разсече баща и баща и баща и син.“

— Как…?

— Виждам тази фраза да гори с жесток пламък над главата ти, лорд Призма. Какво прие, че означава?

— Най-младият син от червено изкуство — най-младият син на червения Гайл — най-младият син на Гайл, който става Червения. Значи най-младият син на Андрос Гайл. Беше пророчество за малкия ми брат Севастиан.

— А после той умря. Убит.

— От син бяс. Беше всичко добро, което може да се каже за фамилията ми, без нищо от лошото. Ако той беше жив, всичко щеше да е различно. — Поклати глава. — Твоите пророчества не са такива. Искам да кажа, влудяващо смътни. В смисъл, освен последното. — Гавин се усмихна широко. — Защо е така?

Тя докосна замислено третото си око.

— Ние сме човешки същества, Гавин. Дарбата ми не е дошла със списък от правила. Справям се как да е. Оправям го в движение. Но изпитвам същите изкушения, каквито съм сигурна, че са изпитвали предшествениците ми: да бъда важна, да помагам на тези, които обичам, и да вредя на тези, които мразя, да се държа почти като бог, да предвождам и да бъда обичана… или да кажа: „По дяволите, не съм виновна за това проклето нещо и просто ще бълвам всичко, което видя.“ Сдържам си езика, когато не съм сигурна. Мисля, че други са изрекли повече, но по-загадъчно, надявайки се, че няма да ги обвинят, ако нещата тръгнат зле. А е имало и шарлатани, разбира се: ясновидци, които изобщо не са били ясновидци.