Брент Уикс - Заслепяващият нож

— А второто? — попита Гавин. Беше огромна победа. Даваше му всичко, което искаше, но човек не възхвалява победите си. Консолидира ги и продължава напред.

— И второ, изгубил си власт над синьото, а твоят… двойник се е измъкнал от синия си затвор. Бих те посъветвала да направиш нещо по въпроса, защото без Призма започват да стават странни неща. В началото са безвредни и само странни. Но после се влошават. — Сякаш се отдръпна в себе си.

Гавин се почувства оголен. Не в добрия смисъл. Новината за брат му — ако беше истина — беше съкрушителна. Не просто ужасен шок и не просто ужасна новина, но твърде много приличаше на съвпадение. Гавин беше вплел аларми в притегленото, разбира се, но те трябваше да известят някого в стаята му в кулата: Марисия, докато него го нямаше. Нямаше как той да го разбере, на каквото и смътно или интуитивно ниво да се беше измъкнал Дазен.

Беше вложил огромно количество от волята си в този затвор, по отдавна забранени начини, тъй че навярно бе усетил прекършването на волята си през многото левги разстояние. Но колкото и огромен талант да имаше, все пак Хромарият бе на половината път през морето.

Може би загубата на синьото бе отслабила затвора или го беше разбила. Не беше нужно да има съвпадение. Едното можеше да е причинило другото… ала не знаеше в каква посока тече връзката причина — следствие. Имаше чувството, че рови дълбоко в корените на планина и колкото по-надълбоко влиза, колкото по-бързо се движи напред, толкова по-скоро всичко ще се срути върху него.

Но не знаеше никакъв изход.

Оролам, брат му беше излязъл от синьото? Дали Марисия изобщо бе запомнила как да превключи каналите? Може би Дазен щеше да умре от глад. Не… беше й го показал, преди много и много години, просто за всеки случай. Тя имаше чудесна памет. Щеше да го направи както трябва.

Все пак трябваше да се върне. А да се върне означаваше да навлезе в право в онова, което най-много го заплашваше.

— Аха! — Третото око подуши във въздуха. — Ето го.

Гавин смръщи чело и я погледна. Забеляза зърната й… „Проклятие, има по-важни неща, които да те притесняват, Гавин!“ Беше се навела назад и отново гледаше нагоре, този път не в молитва, макар това отново да очертаваше втвърдените й зърна ясно в тъканта на роклята й. Той също подуши, за да разбере за какво говори.

Не усети никаква миризма. Отново подуши и долови нещо много смътно.

Нещо го докосна по кожата — съвсем леко докосване — и той се обърна към Третото око.

Беше се ухилила като малко момиченце. Гавин не разбираше. После нещо го докосна по ръката. Доближи го към очите си, но то се стопи, преди да е успял да го види. Сняг?

Нощта беше хладна, но не достатъчно студена за сняг.

Този път го помириса — познатата минерална, варовита миризма. Син луксин.

Още леки като перца кристалчета падаха по извърнатото му лице, по ръцете му. Валеше като сняг.

— Синьото обича реда — каза Третото око. — Знам, че не можеш да го видиш, но всяка снежинка е синя. Изключително красиво, лорд Призма. Никога не бях виждала толкова изумителен предвестник на орис.

Сърцето на Гавин изстина. Освен в планините на Пария и Тирея в повечето от Седемте сатрапии минаваха години, без хората да видят сняг. Улови една снежинка на ръкава си и присви очи към нея. Приличаше на снежинка. Синият луксин, неподвластен на неговия контрол, беше побеснял… но за синьото бесът означаваше произволно налагане на ред. Като подреждането на кристалите на снежинка. Беше нищожен ред. Неестественият сняг се топеше почти мигновено.

— Ако започва с това, какво ще направи по-натам? — попита Гавин.

— Нещо по-лошо — отвърна ясновидката. — И вече го прави. Просто сме толкова отдалечени, че само това достига до нас.

— Гибелта — промълви Гавин. — Напастта.

Тя кимна.

— Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Движи се, а аз виждам извън времето.

— И?

— Ако нещо стои на едно място, няма значение кога го виждам. Но ако нещо се движи, намирането му в определено време е проблематично.

— Което не означава „невъзможно“. — Сърцето му подскочи. Ако можеше да си спести пътуването до Пария, за да види Нукаба, можеше да избегне всякакви проблеми.

Тя се намръщи.

— Да, не означава.

Всеки път, когато Призмата се появеше в по-голям град, се намираха хиляда неща, които можеше да се свършат само от него… не на последно място безкрайните ритуали. Най-доброто, което му бе по силите, за да се измъкне от това, беше да изпълни един ритуал за всеки цвят. И то един от онези, които сега щяха да го издадат. Можеше да успее да заобиколи това, ако една или две седмици там му стигнеха, за да разбере каквото му трябваше, но колкото по-малко се наложеше да разчита на късмета си, толкова по-добре. А ако тя можеше просто да му каже това, което трябваше да разбере…