Брент Уикс - Заслепяващият нож

Лорд Раткор беше попречил на лукслорд Гайл да стане Белия, но не бе могъл да попречи синът му да стане Призмата.

Това, че мислеше с толкова откровено политически понятия, почти го остави без дъх. Изобщо не беше наивен. Служеше на тези хора. Знаеше, че и най-великите си имат своите слабости. Знаеше, че и всички те имат огромна амбиция. Но разбира се — разбира се! — някои неща трябваше да си останат святи.

Отново си спомни как държеше кървящото тяло на майка си, как крещеше молитвите си към Оролам, молеше се, докато сърцето и душата му щяха да се пръснат. Молеше се на Оролам да го види, само за миг от живота му. Да го чуе, само веднъж. И майка му умря.

— Кой спечели? Онази нощ. Какво стана? — попита той.

Тя помълча.

— Съпругът ми остави младежа да спечели. Все едно. — Бялата махна с крехката си ръка, сякаш за да пропъди спомена. — Командире — каза тихо, — аз те разстроих. Съжалявам. Нека това да е извинението ми: колкото и важно да е за теб да знаеш кой герой си в тази малка драма, може би точно сега е по-важно да знаеш кой от героите съм аз. Аз съм комарджията, командире, и просто чакам окото на Оролам да се издигне над хоризонта и да разкрие истината. Аз съм комарджията и съм заложила фамилния замък, и чакам картите да се обърнат.

— Предстои война, нали? — попита Железни.

Тя въздъхна.

— Да, колкото и сляп да е Спектърът за това. Но аз не говорех за войната.

Той тръгна към вратата, но спря и попита:

— Какво стана с онзи младеж?

— Игра отново на комар по-късно с някой друг и изгуби всичко, както става с комарджиите.

— Умение, Воля, Извор и Движение. Това са необходимите неща за сътворяването на луксин — говореше магистра Кадах. Имаше дарба. Голяма дарба. Можеше да направи така, че дори магията да изглежда досадна.

Днес Кип седеше в дъното на лекционната зала и стомахът му ръмжеше, но беше твърдо решен да не си отваря голямата уста. Адрастея седеше на седалката до него и внимаваше, а Бен-хадад седеше до нея, едната жълта леща на очилата му непрекъснато падаше пред окото му, колкото и да се мъчеше да я задържи горе.

Тримата бяха заели една от малките дървени маси. Седяха заедно, почти като приятели.

Не беше истинско все още. Двамата не познаваха Кип. Позволяваха му да седи с тях. Беше различно. Но беше по-близо до всичко, което Кип бе чувствал като приятелство от много време.

Погледна Тея. Тя усети погледа му и го изгледа питащо.

И точно в този момент магистра Кадах вдигна глава и ги засече. Скапан късмет.

— Кип, имаш ли да споделиш нещо с класа? — попита тя.

„Не го прави, Кип. Никакви остроумни реплики.“

Проблемът бе, че нямаше представа за какво беше говорила учителката и умът му се беше отнесъл.

— Мислех си за нестабилността на несъвършено създадения луксин — отвърна Кип. Магистра Кадах беше говорила за Умението, тъй че това може би беше най-близкото до уместен въпрос.

— Хъм — изсумтя магистра Кадах, сякаш разочарована, че не го е хванала в дрямка. — Много добре. — Дългите й пръсти пробягаха по пръчката в ръката й и тя перна с нея. Зад нея имаше цветен спектър. Помисли за момент за него, отхвърли го и отиде до стената.

Отвори един панел и бликна ослепително ярка светлина. Светлинен кладенец, съобрази Кип. Имаше плъзгач с окачено на него огледало и тя го избута в светлинния поток. Чист лъч от бяла светлина прониза залата до голата бяла стена зад учениците.

— Това е светлината такава, каквато е. Тя е темелът, основата, от която се ражда всичко друго. А ето как си представяме, че е светлината… — Вдигна екран над светлинния поток. Екранът хвърли по стената ярки цветове, лазурносиньо плътно до нефритенозелено, редом до бляскаво жълто, плътно до толкова жив оранж, че можеше да накара и портокал да изпита завист, до чисто червено.

— Това са цветовете, които притегляме — без подчервеното и свръхвиолетът, разбира се, които повечето от вас не могат да видят. За тях ще говорим по-късно. Така са цветовете в една дъга, така ли е, дисципули?

Последва леко мърморене. Цветовете бяха в правилния ред.

— Така ли е, дисципули? — повтори тя раздразнено.

— Да, магистра — отвърнаха повечето от класа.

— Идиоти — изсумтя тя.

— Това е светлината в нашия свят… — Вдигна една призма и тя раздроби светлината в целия видим спектър. За разлика от екрана, който бе подредил най-ярките цветове непосредствено един до друг, цветовете на естествения спектър бяха раздробени в континуум… но континуумът не беше равен. Някои цветове заемаха повече пространство от други.