Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Можеш да ги миеш от време на време. И подмишниците също.

Едва не умря от срам.

Накараха го да се измие със сюнгер — той махна ядосано на роба, който понечи да му помогне — и да се преоблече в новата си бяла туника и новите бели гащи, а един роб от кулата отнесе старите му дрехи. После отидоха да се запишат при някакъв служител, който го накара да си напише името на куп формуляри, а след това Самит го заведе до трапезарията, където хапнаха много малко и набързо, а след това му показа къде са тоалетните на всеки етаж на кулите.

След което го заведе за първия му урок.

— Мога да вляза с теб или да изчакам навън — каза му. — Ти решаваш.

— Навън. Моля те, навън.

Вече беше достатъчно притеснен от това, че си има телохранител. При това жена. Надникна в учебната зала, мъчеше се да прикрие нервността си, докато покрай него се стичаха други ученици. Беше гладен. Всичко бе готов да даде за един пай!

— Нещо, което трябва, ъъ, да знам?

— Не. Нали си дошъл да учиш.

„Аа, значи бих могъл дори да надмина очакванията?“

— Всеки път, когато притеглиш, ускоряваш смъртта си — каза магистра Кадах. Все още не беше на средна възраст, но вече изглеждаше сбръчкана, сива като мишка, със смъкнати рамене, с коса, която не беше виждала четка или гребен от седмици, зелени очила на златна верижка около шията и тънка палка от зелен луксин в ръката. — Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш сатрапа си от скъп инструмент, не е. Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш общността си от нужното й, за да оцелее, не е. Ние, които притегляме, сме роби. Роби на Оролам, на светлината, на Призмата, на сатрапите и на нашите градове.

Направо чудесно. Кип се стараеше да запази лицето си безизразно — все пак това бяха първите му уроци в Хромария.

— Лъжите първо, уроците после — подхвърли момчето зад него.

— Какво? — попита Кип и погледна през рамо. Момчето, странно, носеше прозрачни очила с дебели махагонови рамки пред гъстите си черни вежди. От лещите едното му око изглеждаше по-голямо от другото. Но по-интригуващи от рутгарската му външност — къдрава светлокафява коса, чип нос, смугла кожа, кафяви очи — бяха самите механични очила. Две цветни лещи, жълта и синя, стояха на панти, готови да щракнат над прозрачните лещи за миг.

Момчето се ухили, като го видя как зяпна.

— Мое изобретение са.

— Гениално. Никога не съм…

Нещо изплющя по чина на Кип със звук като от изстрел на мускет и Кип едва не подскочи. Погледна зелената пръчка луксин в ръката на учителката. Беше я стоварила точно до пръстите му.

— Господин Гайл — каза тя.

Каза го така, че всички в класа, които не знаеха кой е, да разберат, че наистина е Гайл и че тя го знае.

„Сега ще обясни, че не я интересува.“

— Смятате ли се за по-добър от останалите в класа, господин Гайл?

Изкушението бе силно, но Кип си имаше заповеди. Трябваше да се справи добре с ученето. Ако го изгонеха, нямаше как да го постигне.

— Не, магистра — отвърна той. Като че ли дори май го каза искрено.

Учителката не беше с внушителна фигура, нито много висока, нито едра, но се извиси над Кип. Той се отдръпна толкова назад, колкото позволяваше чинът.

— Разбираме ли се помежду си, младежо? — попита тя.

Въпросът беше странен, след като не бе отправила никаква изрична заплаха, но не се и налагаше.

— Да, магистра — отвърна Кип.

— Дисципули 4, сигурна съм, че сте забелязали новия си съученик. — От думите й не стана ясно дали намеква, че е дебел. Последваха няколко нервни хихикания. — Името му е Кит Гайл и…

— Кип — прекъсна я Кип. — Не съм чак кит, а просто съм дебел и… — Разбра, че е грешка, веднага щом думите излязоха от устата му.

— И устат. Като всички мизерни тирейци. Изпъни си ръката, Кип.

Той протегна ръката си, без да разбира съвсем защо трябва да го прави, докато тя не го перна със зелената пръчка по кокалчетата.

Дъхът му секна.

— Никога не прекъсвай учител, Кип. Дори ако си Гайл.

Той погледна кокалчетата си. Очакваше, че ще са разкървавени. Не бяха. Магистра Кадах знаеше точно колко силно да удря. Добре поне, че беше ударила кокалчетата на дясната му ръка. На разранената лява щеше да е много по-лошо.

Магистра Кадах тръгна обратно към предната част на стаята и замърмори:

— Кип. Нелепо име. Но пък как може да се очаква, че ще нарече копелето си една неграмотна мърла?

Беше капан. Кип знаеше, че е капан. Зейнал беше пред краката му. „Тя те мрази и има план, Кип. Просто си дръж устата затворена, Кип.“