Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Скритите оръжия са най-полезни, когато можеш да ги извадиш бързо — подхвърли Самит.

Кип се изправи рязко. Разбира се. Навеждането беше очертало кинжала под дрехите му, а заради работата си точно черногвардейците трябваше да са най-добрите в забелязването на скрити оръжия.

„Страхотно, Кип. Превъзходно. Не можа да го скриеш тоя нож и за един час!“

Все пак тя не каза нищо повече.

Кип погледна след разпръсващите се черногвардейци. Железни също беше изчезнал някъде.

— Ъъ… а аз какво трябва да правя?

— Ще те заведа в новата ти квартира, а после — на уроците ти — каза Самит.

Стомахът му се сви. Цял клас, пълен с хора, които се познаваха, щеше да го зяпне, щом влезеше. Щяха да го учат на неща, за които не знаеше нищо, и щеше да изглежда пълен тъпак. Преглътна.

„Виждал съм морски демон, изправял съм се срещу цветни бесове, бил съм се в битка и съм убивал… а съм изнервен, че ще съм новото момче.“ Направи гримаса, но и това не го накара да се почувства по-добре.

Влезе след Самит в централната кула и после в асансьора.

— Знаеш ли разположението? — попита тя.

— Командирът ме заведе направо на Изпитанието. Не го знам.

— Нямаме време днес, за жалост. Обичам да гледам как новобранците се стряскат. — Ухили се, но приятелски. — Накратко, всяка кула приютява своя цвят притеглящи и повечето тренировъчни съоръжения за тях, макар че някои спални, кабинети, складове и библиотеки са общи. В основата на всяка кула има по-специализирани помещения: под синята кула са топилните и стъклените пещи, под зелената са градините и менажериите, под червената е залата за веселие и оранжериите, под жълтата е болницата и дисциплинарните зони, под подчервената са кухните и хранилищата за продоволствие, под кулата на Призмата е голямата зала. Запомни ли?

Кип се надяваше, че се шегува. Усмихна се колебливо, щом излязоха на празно ниво, не много нависоко. Тя тръгна по коридора и отвори вратата на едно спално помещение.

— Избери си легло.

Само празни постели, изпънати от стена до стена. Откъм краката на всяка имаше ракла за лични вещи.

— Има ли някаква йерархия кой кое легло да заеме? — попита Кип.

— Няма никаква йерархия кой кое легло да заеме — отвърна тя почти дума по дума.

— Лъжеш ли?

— Да.

— Кое е най-лошото легло в стаята?

— В дъното. Най-далече от вратата.

Кип тръгна към последното легло, но се сети за нещо и спря.

— Всъщност нямам никакъв багаж.

Имаше само едно наметало, красивата кутия за ножа и ножа.

Самит се покашля.

— Какво?

— Не можеш да влезеш в класната стая въоръжен.

„По дяволите!“

— Освен това ще те заведа при шивачите да ти направят хромарийско облекло.

Какво да направи? Да остави безценния си кинжал в спалнята? Самит знаеше само, че е нож. Току-що бяха напуснали военна зона, тъй че това не беше изненада. Но ако й го покажеше, тя със сигурност щеше да докладва. Трябваше да го направи безинтересен дори за нея.

— Ще… мм… трябва да си сваля ризата, за да сваля ножа. Може ли, ъъ, да се обърнеш? — помоли Кип.

Тя му обърна гръб, без дори да се изсмее.

Кип тръгна бързо към постелята си, съблече си ризата и развърза кинжала. Навлече отново ризата и непохватно ската наметалото си. Отвори раклата. Вътре имаше сгънато одеяло, тънко. Пъхна наметалото и кутията в раклата.

— Готови ли сме вече? — попита Самит.

— Ъъ, не! Само минутка.

Огледа леглата. Бяха поне шейсет. Незаетите легла — най-близо до него — бяха неоправени и раклите бяха под тях. Заетите бяха оправени и раклите бяха откъм краката.

Нямаше никакви скришни места.

Пъхна кинжала под дюшека. После бързо оправи леглото, като се постара да заглади гънките така, че издутината да не се набива на очи. След това тръгна към Самит.

— Просто за да знаеш — каза тя. — Най-добрият начин да ти откраднат нещо е като го скриеш под дюшека. Точно там гледат първо крадците.

„Наистина съм тъпак! Трябваше да кажа на баща ми за кинжала. Дори да ми го беше взел, щеше да е по-добре, отколкото да го открадне някой тъпанар. По дяволите, майко, не можа ли да ми завещаеш медальон?“

Върна се при постелята си, извади кинжала и се огледа. Мина пет реда до едно от незаетите легла, отвори раклата под леглото и пъхна ножа под одеялото. По-добре от нищо. Натика раклата под леглото и изсумтя:

— Страхотно. Какво следва?

Следваха шивачките, където трябваше да се съблече, за да му вземат мерки. Едната беше хубавичка и когато клекна пред него, както стоеше по долни гащи, той можеше да гледа направо в деколтето й. Следващия половин час зяпаше към тавана и се молеше. И точно когато най-после си тръгна, като благодареше наум на Оролам, че тялото му не е направило нещо, което да го посрами, другата шивачка се покашля, подаде му чисто бельо и му каза съзаклятнически: