Брент Уикс - Заслепяващият нож

Не, това беше безнадеждно. Ако се поддадеше на параноя, никога нямаше да излезе оттук. Трябваше да действа дръзко, трябваше да вземе съдбата си в собствените си ръце и да прегази през плановете на Гавин, да ги унищожи. Не можеше да си позволи да остане заклещен тук. Трябваше да тръгне, веднага! Трябваше да…

„Полека, Дазен. Говори зеленото. Ти си слаб, луксинът има повече власт над теб, когато си изтощен и ти призлява.“

Освободи зеленото. Изцеди го от себе си напълно.

Без него се почувства непоносимо уморен. Не, слабостта беше прекалено голяма. Ако не поемеше отново зелено, щеше да заспи, а ако заспеше, щеше да даде време на Гавин да се върне…

Но ако поемеше зеленото, щеше да направи нещо глупаво, точно както очакваше Гавин. Щеше да влезе право в следващия капан, а това можеше да го постави в още по-лошо положение. Един жълт затвор като нищо можеше да се окаже несъкрушим. Беше извадил късмет в зеления. Гавин беше направил грешка, като му беше позволил да получава син хляб. Дазен не можеше да разчита на това два пъти. Трябваше да приеме, че грешката на Гавин е единствена.

Представи си как Гавин идва, ухилен, с онази злорада усмивка…

„Чакай. Гавин идва тук. Когато дойде, ще трябва да мине през това геометрично пространство.“

Макар и без луксин, Дазен усети прилив на енергия. Гавин идва тук. Това означаваше, че има тунели. Идва достатъчно близо, за да може да говори с Дазен. Това означаваше, че тези тунели са много, много близо.

Ако успееше да намери един, нямаше просто да мине покрай жълтия затвор, а щеше да се измъкне от всички затвори. Нямаше да се налага да се измъква от всеки поред, можеше просто да се измъкне.

Спасението беше толкова близо! Сърцето му подскочи. Сърцето му го опари отвътре. Беше все едно треската все още го изгаряше.

Не, това беше истинска радост. От толкова време не беше изпитвал радост, че едва разпозна това замайващо, опияняващо чувство. Засмя се на глас. След това започна да обикаля залата, обкръжила голямото зелено яйце на доскорошния му затвор, и да почуква по стените.

Тап, тап, тап. Тап, тап, тап. Тап, тап, туп.

Туп, туп, туп. Кухият звук бе като хор, запял във възхвала на Слънцеднева.

Просто за да се увери, просто за повече предпазливост, Дазен провери останалите части на залата. Нищо. Точно този сектор, почти четири крачки дълъг, беше най-тънкият. Огледа за скрити панти, но не намери. Не че очакваше да намери. След като затворът беше завършен, Гавин несъмнено бе запечатал тунела.

Връщането до зелената килия беше като връщане, за да изгребе собственото си повърнато и да го изяде. Но все пак се върна. Като потръпваше от отвращение, пропълзя през дупката, която беше направил, и грабна издълбаната коруба на синия си хляб.

Беше оставил кората цяла, за да му даде максималната повърхност, от която да притегля.

Измъкна се отново от зелената килия, но остана в светлината й. Отне му още четвърт час, докато притегли достатъчно синьо. Но когато то дойде, беше истинско облекчение. Яснотата на синьото беше благодат. Беше живял със синьо шестнайсет години и имаше нужда от него. Докато то бавно го изпълваше, той отново си даде сметка колко крехко е здравето му. Изтекли бяха само няколко месеца, откакто треската му беше минала. Гадната порезна рана на гърдите му беше почти зараснала в гаден белег. Тялото му беше спечелило битката с инфекцията, но това не означаваше, че е възвърнал пълната си сила.

Не знаеше колко време му остава. Трябваше да взриви стената, да притегли зелено за нужната сила и да тръгне колкото може по-бързо. Щом намереше безопасно място, можеше да се погрижи за оздравяването си. Беше хазарт, а синята му същност мразеше хазарта, но трябваше или да поеме този риск, или да умре.

Помисли да се върне до каменната стена и да почука отново, двойна проверка… но не беше нужно. Беше притеглял синьо толкова дълго, че буквално можеше да види в полезрението си точните очертания на кухото пространство. Можеше да прецени предполагаемата дебелина на камъка. Беше гранит, а от някакви уроци, които беше учил като момче и си беше мислил, че отдавна ги е забравил, помнеше как се разбива гранит.

Това беше синьото: извличаше от ума подробности, които човек не можеше да повярва, че е запомнил. Гранитът се трошеше на предсказуеми клинове с формата на буквата X, на шейсет градуса и на сто и двайсет градуса. Разбира се, синьото не можеше да му каже под какъв ъгъл са разположени тези клинове спрямо него. Тъй че Дазен се стегна и стисна дясната си китка с лявата ръка. Събра цялата си воля. Първият изстрел трябваше да е голям колкото палеца му, иначе гранитът можеше да не се пропука и нямаше да му покаже подходящите ъгли.