Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Командире, за всеки случай. И, честно, не съм сигурен дали идват за теб.

— Аз съм — отвърна Железни. — Оролам да ви даде светлина, лорд Призма. Всичко добро, Трошач.

И си тръгна.

Идос беше град на зикурати. Беше построен преди векове и някои луксиати твърдяха, че зикуратите били опит на човека да се изкачи до небесата. Наричаха ги светотатство. Но опитите на тези луксиати да наложат събарянето на зикуратите така и не бяха успешни. Огромните терасирани пирамиди в града бяха тринайсет, подредени геометрично, шест и шест около една. Централната беше значително по-висока от кулата на Призмата, за която Лив беше мислила, че е най-високата постройка на света.

След като се беше предал на генерала на Дазен Гад Делмарта вместо да воюва във Войната на Призмите, Идос си беше спестил огъня, меча и потопа. Повечето мъже, принудени да служат в армията на Дазен — или поне оцелелите от Битката на Разцепената скала — се бяха върнали у дома след два месеца и градът се беше възстановил от войната по-бързо от всеки друг град на южното крайбрежие.

Корехидор на града беше Ката Хам-халдита, син на аташийския сатрап. Титлата беше тирейска, от малкото остатъци от времето, когато Тирея включвала сегашния Източен Аташ. Когато корехидорът излезе да преговаря, Цветния принц заповяда покрай централния булевард, по който щеше да мине младият мъж, да излязат всички цветни бесове в армията и нареди на всички да се постараят да се набиват на очи, но да не обръщат внимание на корехидора, а всеки да си върши работата, тъй че той да си помисли, че са много повече, отколкото бяха.

Това несъмнено направи преминаването ужасяващо и момчето пристигна съкрушено. А си беше момче, защото макар формално да управляваше един от най-богатите градове в Седемте сатрапии, беше само на двайсет години и изглеждаше още по-млад, дори малък.

Лив посрещна корехидор Хам-халдита и двамата му телохранители пред палатката на Цветния принц. Присъствието й, изглежда, накара младежа да се стегне. Усмихна й се, както беше свикнал да приласкава жените — само с тази усмивка. Беше хубаво момче, макар и мършаво и с тесни рамене. Лив предпочиташе мъжът да прилича на мъж. Отвърна му с вежливо неутрално кимване. Всъщност сърцето й се беше разтуптяло — не от момчето, а от това, че й се бяха доверили да е тук. Беше си облякла най-хубавата рокля и беше сигурна, че младежът я харесва.

— Корехидор, щастливи сме, че дойдохте при нас. Принцът си отдъхва вътре. Заповядайте, влезте — каза тя.

Той погледна за охранителите си, а Лив пристъпи вътре, без да изчака отговор. След кратко колебание корехидорът и хората му я последваха.

Палатката беше тъмна, по-тъмна от обикновено, по-тъмна от нужното. Вътре имаше един стол, трон, и нищо друго, дори черги. На стола седеше отпуснат Цветния принц. Не помръдна, когато Лив влезе. След това, когато влезе корехидор Хам-халдита, Цветния принц вдигна глава и очите му започнаха да излъчват мътно червено, цвета на новоизковано желязо. Надигна се и пластовете застъпващ се луксин издадоха звук като стържене на стомана по стомана.

Трептяща светложълта светлина премина по фигурата му, огрявайки всяка пукнатина, става и шев, той се размърда все едно се отърсваше от сън и всяка синя плочка от бронята по тялото му засия, помръкна, после всеки червен шев, после всяка синя свръзка, чак до едва видимия виолет, който пулсираше около главата му като корона.

Зяпването на корехидора едва не накара Лив да се разсмее на глас, но тя вирна брадичка и задържа устата си затворена. Телохранителите на младежа бяха на ръба да извадят оръжията си, но и те изглеждаха ужасени.

— Корехидор — каза принцът. — Добре сте дошли. Да се поразходим?

На корехидора му се наложи да се покашля, преди да може да отговори:

— Разбира се.

Лив тръгна с водачите и охраната им, от дясната страна на корехидора, както й бяха наредили, докато принцът вървеше от лявата му страна. Заклещен между надежда и страх, така беше казал принцът.

Надежда за какво? Лив не беше посмяла да попита.

Не мислеше, че е достатъчно хубава, за да хване окото на един бъдещ сатрап, макар че ако Цветния принц успееше, това момче никога нямаше да бъде сатрап. Но то все още не знаеше това. Какво тогава? Любовница? Забавление за една нощ? Изведнъж отново си даде сметка, че е само жена. Ако Цветния принц поискаше да приеме някое мръсно предложение от корехидор Хам-халдита, нямаше как да може да откаже. Не беше точно великото предназначение, за което принцът непрекъснато намекваше, но и тя не беше онази, която щеше да избира, нали?