Мануэль Монтальбан - Самотата на мениджъра. Пианистът

Прибра своето листче и в ръцете му остана последното, предназначено за Дория. Тереса погледна хартийката, после отправи безмълвен укор към Росел: нима не го познаваш, нима си помислил, че той също ще се върне. Росел скъса хартийката и хвърли парченцата през прозореца. Тереса запя „Ще чакам“, после „Маринела“, „Не мислете, че жандармите са все сурови хора“ и „Шапки и мантили“, а Ларсен подхвана припева. Пренощуваха в колата, в една горичка малко след Лион. Ларсен, който се чувстваше водач на експедицията, пръв се събуди, излезе от автомобила, направи няколко гимнастически упражнения сред дърветата и освежи дробовете си с дълбоки вдишвания.

— Стигнахме ли вече?

— Не, все още сме около Лион.

Росел разглеждаше ръцете си, твърде къси за концертиращ пианист, твърде крехки, за да стиснат пушка, представи си как стреля с пистолет или маузер и как оръжието отскача и натрошава всички костички на ръката.

— Защо постоянно си гледаш ръцете?

Тереса се бе надигнала от задната седалка, която двамата й спътници бяха предоставили на пълно нейно разположение. Гримът й се беше размазал около очите. Тя взе в длани ръката на Росел и я заразглежда.

— Много са красиви ръцете ти.

— Малки са за концертиращ пианист.

— Според Жорж Санд, Шопен е имал малки ръце.

Тя настоя да кара, когато умореният Ларсен намали скоростта. Двамата мъже седяха напрегнато от двете страни на Тереса, готови да се притекат на помощ при някое невярно движение.

— Спокойно. У дома винаги сме имали кола, а аз съм участвала в ралита в Архентона и Сан Андреу де Ляванерас.

Онемяха, сетне се отпуснаха. Навън пейзажът се менеше и тримата потънаха в мисли за миналото, за съдбата си.

— Като пристигна в Барселона, няма да отида веднага вкъщи, нашите могат да получат удар. Най-напред ще разбера какво е положението и чак след това ще се появя у дома? А вие?

— Аз никому не дължа обяснения. Аз съм швед.

Ларсен се разсмя. Аз ще си отида вкъщи, рече Росел едва чуто. И сякаш видя как лицето на майка му побледнява, как отлита надеждата й, че бедата е отминала сина й и че той е далеч от опасността, там, отвъд границата, която дели войната от мира, живота от смъртта.

— Какво ще правите, когато войната свърши?

Ларсен прихна да се смее.

— Ще завърша книгата за Луис.

— Аз ще продължа да свиря. Където и да е. Както и да е. Аз съм пианист.

Тя обаче не каза какво смята да прави след войната — колкото и да се опитваше, не можеше да си представи.

— Жал ми е за баща ми. Аз бях в известен смисъл негов експеримент. Даде ми същата свобода както на братята ми, а майка ми все се вайкаше. Сега ще се прибера с празни ръце.

— Или с пушка. Много ще ти отива пушка в ръка, Тереса.

Обядваха в една младежка гостилница в Монпелие, където Тереса и Ларсен показаха студентските си карти. Шведът имаше температура и се потеше обилно. Излезе от тоалетната с бяло като платно лице, покрито със ситни капки пот. Не се притеснявайте. Случва ми се от време на време. Но веднага легна на задната седалка, като кашляше и храчеше в голямата носна кърпа парченца от разрушените си дробове. Късно следобед бяха на около петнайсет километра от граничния пункт Ла Хонкера; спряха колата развълнувани — наближаваше решителният час.

— Е, хайде, ще опитаме. Ти, Ларсен, извади журналистическата карта. Готови ли сте? Карай ти, така по-малко ще привличаме вниманието.

Ларсен за последен път се изкашля, сетне решително хвана волана, обърна към тях бледото си печално лице и се усмихна:

— „Le jour de gloire est arrive.“ 251

Драги Герхард, до мен достигат най-различни сведения за настоящия ви адрес в Барселона, даже някой ми каза, че още не сте се завърнали от чужбина. Навярно ще се изненадате, че в тези няколко седмици успях да замина и да се върна обратно, но при създалото се положение в страната вие сигурно ще разберете причината за това мое странно пътешествие. Утре заминавам на фронта в отрядите на ПОУМ, след като преминах кратко обучение, където, между другото, се научих и да стрелям. Не бях ходил войник, тъй като бройката на донаборниците бе попълнена, и все още съм смаян от своята способност да се приспособявам към обстоятелствата. Мога да стрелям. Понякога дори улучвам целта. Ръцете ми най-накрая ще послужат за нещо. Що се отнася до музиката, търпеливо преписах всичките си съчинения, за да взема копие със себе си на фронта и там да работя. Известни са ми трудностите, най-вече основната трудност — къде да свиря на пиано. По фронтовете няма рояли, така ми каза един командир, ако се съди по уверения му и категоричен тон, с който говореше какво има на фронта. Предполагам, че от време на време ще ме пускат в отпуска, и се надявам да ми пишете, където и да се намирате. Запознах се с Мило. Това бе едно от последните събития в парижкия ми живот. Прочетох във вестниците, че е обявена премиерата на неговия „Христофор Колумб“, по поемата на Клодел. Странно. Мило за мен отново е далечна и зле проявена снимка. Но стига отклонения. Бъдещият ми адрес е: Алберт Росел, Колона „Маурин“, Тиерес (Уеска); може да оставите писмото и в клуба на ПОУМ на Рамблас де лос Естудиос, оттам ще ми го предадат.