Анри Труайя - Ейглетиерови

Салонът светна, екранът се очерта съвсем бял, измит, без каквато и да било следа от последните сцени, готов да отрази и други фантоми. Някои от посетителите изръкопляскаха.

— Чудесно! — извика Дидие, като стана. — Ти какво ще кажеш?

— Да — измърмори Жан-Марк. — Много е хубаво!

В момента мислеше да се измъкне по-бързо от салона, за да не попадне лице срещу лице с баща си. После изведнъж промени решението си. Любопитството го съблазни. Изправен в края на реда, той изчака да мине потока от зрители, насочил се към изхода. Най-после и двойката се приближи. Жената вървеше напред. Тя бе много млада, дребна, червенокоса, с малко вирнато носле, с грубовата челюст и с тъп поглед. „Какво безумие! — помисли си Жан-Марк. — Тая не е така хубава, както Карол!“ И в този миг очите му срещнаха очите на баща му. Всичко стана така светкавично, така ужасно, но и така безболезнено, като удар от шпага, преминал покрай рамото. Лицето на Филип стана сурово.

— А, и ти ли си тук? — прошепна той.

— Да ти представя моя приятел Дидие Копелен — каза Жан-Марк. — Баща ми…

Той дебнеше да долови някакво смущение в едрото лице, което бе пред него. Но Филип се усмихна и с престорена непринуденост каза:

— Колко хубав филм, нали?

Той се отдалечи и настигна младата жена пред вратата. Жан-Марк ги проследи с възторжен поглед. „Не се смущава и когато е насран!“ — помисли си той. Жулиен Прела настигна двамата си приятели, като роптаеше:

— Всичко беше за бръснача, нали?

Излязоха последни. Навън на другата страна на улицата Жан-Марк видя баща си, който му махна дружелюбно с ръка, когато отваряше вратата на колата си. Жената се вмъкна вътре. След десет секунди те отпътуваха. Дидие Копелен и Жулиен Прела предложиха да се върнат в „Суфл“, но Жан-Марк ги покани да отидат у него на чашка. Бързаше да се прибере вкъщи, сякаш и там го очакваше някаква нова изненада.

Още на прага разбра, че нищо не се е променило. В хола Карол пиеше чай с приятелките си Бриджит и Олимпия. Безгрижните им лица бяха усмихнати. Жан-Марк представи приятелите си. Карол познаваше Жулиен Прела, но не и Дидие Копелен.

— По една чашка чай? — предложи им тя.

Те отказаха смутено и останаха прави до вратата. Тяхната срамежливост изненада Жан-Марк. От какво бяха се смутили — от присъствието на тези три улегнали жени или пък от луксозната обстановка? Бриджит, която някога бе следвала право, ги разпита за учебната програма и с голямо удоволствие си припомни за своето студентство. Олимпия, този път много по-руса и по-оживена, им разказа за своя по-малък брат, който следвал в Политехниката. След десет минути празни приказки Жан-Марк отвлече приятелите си в своята стая. Там той им сервира уиски (беше взел шишето от бюфета, когато мина през трапезарията) и постави на грамофона плочата със Сонатата за пиано и цигулка от Цезар Франк. Потънал в креслото си, с чаша в ръка, Жулиен Прела каза:

— Трябваше да останем. Русата е прекрасна…

Тия думи не изненадаха Жан-Марк. Жулиен Прела можеше да се възхити само от Олимпия, най-повърхностната от трите.

— Не изглежда стара. На колко години е? — наблегна той.

Никой не каза нито дума за Карол. Лека усмивка на състрадание се изписа по устните на Жан-Марк и той реши, че приятелят му никак не е интересен. „Аз пък трябваше да имам смелостта да го срежа както трябва“ — помисли си той. Дори и разговорът с Дидие му се видя изведнъж досаден. Бе много щастлив, когато и двамата си отидоха в седем часа.

Останал сам, той се тръшна на дивана, запали цигара и се загледа в едно петно на тавана, което винаги го подтикваше да се унася в мечти. Баща му и червенокосата жена — това откритие го смущаваше! Така значи, можеш да живееш с някого в продължение на години, без да подозираш, че една част от него — и то най-съществената — е прикрита така, както основата на тези айсберги, чиито четири пети са потопени във водата. Хилядите социални условности значи служат само за да прикриват бруталността, неправдата и апетита, които движат потайния живот на хората. Трябва да си идиот, за да повярваш на една усмивка, на едно обещание, на едно стискане на ръка… „И в тази джунгла аз ще трябва да си издълбая място! Ще имам ли сили?“ Жан-Марк взе един учебник по право, прелисти го, подчерта тук-там някое изречение с червен молив. Стаята му бе светла и спокойна с тези зеленикави тапети и мебели стил Луи X, малко строги и студени. Учебниците му бяха добре подредени на масата. Всички други книги бяха прибрани в малката остъклена библиотека. Той би искал и животът му да е така подреден, както стаята му. Изведнъж спусна краката си и седна на края на дивана. Някой идваше. Вратата се отвори. Филип влезе, взе един стол, завъртя го и го възседна като седло. С ръце, скръстени върху облегалото, той упорито се вгледа в сина си и го запита: