Сара Груэн: Вода за слонове

Онзи кучи син стоеше с гръб към нея. Лицето му беше почервеняло и той ревеше с пълно гърло, размахваше ръце и люлееше бастуна си със сребърен връх. Коприненото му бомбе лежеше на сламата до него.

Тя се пресегна към нещо. Помежду ни профуча жираф, дългият му врат се полюшваше грациозно дори в паниката му и когато отмина, видях, че е взела един железен прът. Държеше го хлабаво, подпряла края му на твърдата земя. Отново ме погледна изумено. А после очите й се преместиха на голия му тил.

— О, Исусе! — промълвих, внезапно осъзнал какво си е наумила. Залитнах напред и изкрещях, въпреки че нямаше надежда гласът ми да стигне до нея: — Не го прави! Не го прави!

Тя издигна пръта високо във въздуха и замахна надолу, разцепвайки главата му като пъпеш. Черепът му зейна отворен, очите му се разшириха, а устните му образуваха едно „о“. Той се свлече на колене и после се строполи в сламата.

Бях прекалено изумен, за да помръдна, дори когато един млад орангутан обви гъвкавите си ръце около краката ми.

Беше така отдавна. Така отдавна. Но споменът все още ме преследва.

Не говоря много за онези дни. Никога не съм го правил. Не знам защо — работил съм в различни циркове в продължение на почти седем години и ако това не е тема за разговор, тогава не знам какво е.

Всъщност знам: защото никога не съм имал доверие на самия себе си. Боях се, че все някога ще се изпусна и ще го изрека. Знаех колко е важно да запазя тайната й и я запазих; запазих я до края на живота й и дори след това.

В продължение на седемдесет години не я изрекох пред нито една жива душа.

На деветдесет години съм. Или на деветдесет и три. Или едното, или другото.

Когато е на пет, човек знае възрастта си с точност до месец. Дори между двайсетте и трийсетте пак знае точно на колко години е. На двайсет и три години съм, казваш, или на двайсет и седем съм. Когато обаче преминеш трийсетте, започва да става нещо странно. В началото е просто един кратък миг, един момент на колебание. „На колко си години?“ „О, на…“ — започваш уверено и после спираш. Канел си се да кажеш на трийсет и три, но не е вярно. На трийсет и пет си. И тогава започваш да се тревожиш да не би това да е началото на края. Което, разбира се, е, но преди да го признаеш, ще минат десетилетия.

Започваш да забравяш някои думи; на върха на езика ти са, но вместо накрая да излязат от устата ти, те си остават там. Отиваш на долния етаж да вземеш нещо и докато слезеш по стълбите, вече си забравил какво търсиш. Наричаш детето си с имената на другите си деца плюс това на кучето, преди най-сетне да си спомниш неговото. Понякога забравяш кой ден е. И накрая забравяш и годината.

В действителност работата не е там, че съм забравил чак толкова много неща. По-скоро съм престанал да ги следя. Сега сме в новото хилядолетие, това поне знам — такова суетене и шум без никаква реална причина, всички онези младежи, които кипяха от тревога и купуваха храна в консерви само защото някой го е домързяло и е оставил място за две цифри, вместо за четири — но това може да е било както миналия месец, така и преди три години. И освен това има ли някакво значение? Каква е разликата между три седмици и три години или дори три десетилетия на блудкав грах, тапиока и бельо от „Дипендс“?

На деветдесет години съм. А може би на деветдесет и три. Или едното, или другото.

Или е станала някаква злополука, или навън има надбягване, защото цяло ято възрастни дами стоят залепени до прозореца в края на коридора като деца или пък като затворници. Всички те са тънки и крехки, с фина като мъгла коса. Повечето са поне с десет години по-млади от мен и това ме удивлява. Дори когато тялото ти те предава, съзнанието ти го отрича.

Паркиран съм в коридора заедно с проходилката си. Имам голям напредък след онази фрактура на бедрото и благодаря на бога за това. За известно време мислех, че никога няма да проходя отново, това бе главната причина, поради която се оставих да ме уговорят да се преместя тук, но сега на всеки два-три часа ставам и правя по няколко крачки и с всеки изминал ден стигам до малко по-далеч, преди да изпитам необходимост да се обърна и да поема обратно. Може все още да има живот у старото куче.

В момента са пет на брой: белокоси старици, сгушени една до друга, с изкривени пръсти, които сочат към прозореца. Изчаквам да видя дали няма да поемат нанякъде. Не го правят.

Свеждам поглед, за да се уверя, че спирачките ми са спуснати и внимателно се надигам, подпирайки се на страничната облегалка на инвалидната количка, докато завърша опасното прехвърляне в проходилката. След като се привеждам в пълна бойна готовност, сграбчвам сивите гумени подложки за ръцете и изтласквам проходилката напред, докато лактите ми се изпънат, което се оказва дължината на точно една плочка на пода. Изнасям напред левия си крак и след като се уверявам, че е изпънат, премествам до него и другия. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред.