Фредрик Бакман - Бьорнстад

Ръководството и спонсорите могат да бъдат задници, Петер го знае по-добре от всекиго, но те искат същото като него и Сюне: клубът да е успешен. А успехът изисква от нас да пренебрегнем собственото си его. Понякога на Петер му се налага да си замълчи, когато ръководството настоява да се осъществи идиотски трансфер, а след това да си замълчи още веднъж, когато се окаже, че е бил прав. Понякога го инструктират да подпише седеммесечен договор с даден играч, така че клубът да не му плаща заплата през лятото. От своя страна, играчите се регистрират като безработни и получават помощи от общината, а от време на време Фрак подписва фалшиви уверения, че ги е взел „на стаж“ в магазина, докато в действителност цяло лято тренират с отбора, а в началото на сезона подписват нови седеммесечни договори. Малките клубове понякога трябва да заобикалят някои етични правила, за да оцелеят финансово, Петер е приел това като част от работата. Веднъж Мира му каза: „В този клуб имате неприятна култура на мълчание, Петер, като при военните и престъпниците“. Но понякога може би културата на мълчание е нужна, за да има култура на победата.

„Ще го решим помежду си“, в клуба винаги така казват, когато стане нещо. Защото трябва да могат да разчитат едни на други – както на леда, така и извън него. Висок таван и дебели стени, в добро и зло. Петер е отделил повече време от който и да е друг спортен директор, за да намали буйстването на Групата в залата, както и заплашителния им авторитет в града. Това го е превърнало в омразна фигура в „Кожуха“, но понякога дори на него му е трудно да прецени кои са най-опасните хулигани в Бьорнстад Хокей – тези с татуировките по вратовете или тези с вратовръзките.

Оставя подскачащата топка. Взима химикалка от прилежно подредената кутия в чекмеджето и се подписва на мястото, където пише „Представител на клуба“. Когато Сюне сложи подписа си до неговия, официално ще изглежда, че сам е подал оставка. Но Петер знае какво направи. Току-що изрита своя идол.

Бенгт стои в кабинета на Давид, колебае се до последно, но накрая прочиства гърло и казва:

– Как искаш да накажеш Бени?

Давид не отмества поглед от екрана на монитора си.

– Няма да го наказваме.

Ноктите на Бенгт потропват със сдържано неудовлетворение по дървената рамка на вратата.

– Пропусна тренировка, при положение че до финала остава по-малко от седмица. Не би търпял такова поведение от друг играч.

Давид вдига глава и поглежда право към него, толкова рязко, че Бенгт се отдръпва назад.

– Искаш ли да спечелиш финала?

– Естествено! – казва Бенгт задъхано.

– Тогава остави тая работа. Защото не мога да гарантирам, че ще спечелим с Бени, но ти обещавам, че със сигурност ще загубим без него.

Бенгт излиза от стаята, без да протестира. Щом остава сам, Давид изключва компютъра, въздъхва дълбоко и взима маркер и шайба, върху която изписва седем големи букви.

После отива на гробището.

Мая лежи в леглото. Заспива и се буди толкова често, че понякога ѝ се струва, че има халюцинации. По-рано вечерта открадна няколко от приспивателните на майка си. Взе ги от шкафчето в банята, нареди ги в спретната редица върху мивката и опита да пресметне колко биха ѝ били необходими, за да не се събуди повече. Сега мига към тавана и сякаш продължава да се надява, че всичко е било сън, че ще може да се огледа и да осъзнае, че се е върнала в реалността: че днес е петък и още нищо не се е случило. Но прозрението, че това не е така, я удря с всичка сила и тя трябва да изстрада всичко наново. Ръцете му около гърлото ѝ, бездънният ужас, пълното убеждение, че той ще я убие.

Пак. И пак. И пак.

Ана вечеря с татко, а в стаята цари онази специална тишина, която упражняват от петнайсет години. Майка ѝ винаги е мразела тишината. Именно тя я накара да се махне. Ана можеше да тръгне с нея. Но излъга и каза, че не си представя да живее някъде, където няма дървета, а единствените дървета на мястото, където сега живее майка ѝ, са засадени за украса пред моловете. Разбира се, в действителност остана в Бьорнстад, защото не можеше да изостави баща си, макар че не знае дали го прави по-скоро заради него, или заради самата себе си. Никога не са говорили за това. Във всеки случай сега той пие по-малко, отколкото когато майка ѝ живееше с тях, за което Ана е благодарна и на двамата си родители.

Предлага да изведе кучетата. Естествено, татко намира това за странно, тъй като обикновено трябва да ѝ опява, за да свърши дъщеря му нещо такова. Но не казва нищо. Тя също.