Фредрик Бакман - Бьорнстад

Давид затваря очи. Прокашля се. После се изправя и тръгва към леда. Повече не поглежда към тавана.

Тази седмица банерът няма значение. Важни са само резултатите.

Петер минава покрай офиса на шефа. Помещението е пълно с хора, въпреки че е едва следобед. Спонсори и членове на ръководството, толкова шумни и ентусиазирани, колкото само една игра може да ентусиазира възрастни мъже. Един от членовете на ръководството, мъж на около шейсет години, който е натрупал състоянието си от три различни строителни компании, прави диви тласъци с таза си, за да демонстрира какво според него са направили Бьорнстад със съперниците си на полуфинала, и в същото време крещи:

– Цялата трета част беше ОРГАЗМЕНА! Идват тук и си мислят, че могат да се мерят с НАС! Ама сега ще ходят разкрачени със СЕДМИЦИ!

Някои от мъжете се смеят, други – не. Дори някой да си мисли нещо, не го казва. Все пак това е просто шега, а членовете на ръководството са като съотборници, трябва да приемат доброто заедно с лошото.

По-късно през деня Петер ще отиде с колата до големия магазин за хранителни стоки, собственост на Фрак, ще седне в офиса на приятеля си от детинство, двамата ще дрънкат глупости за стари мачове и ще пускат същите шеги, които пускат още откакто се запознаха в кънкьорското училище като петгодишни. Фрак ще иска да го почерпи уиски, Петер ще откаже, но преди да си тръгне, ще попита:

– Имаш ли някое свободно място в склада?

Фрак ще се почеше несигурно по брадата и ще каже:

– За кого?

– Робан.

– Стотина души се редят на опашка за работа в склада, за кой проклет Робан питаш точно?

Петер ще се изправи, ще прекоси офиса на Фрак и ще застане пред една стара снимка, окачена на стената. Снимка на хокеен отбор от малък град в гората, който стана втори в цяла Швеция. Първо ще посочи себе си. После Фрак. И накрая, точно между тях, Робан Холтс.

– „Грижим се един за друг“, Фрак, нали така каза? „Мечките от Бьорнстад.“

Фрак ще погледне снимката и ще сведе брадичка, съгласявайки се засрамено.

– Ще говоря с отдел „Човешки ресурси“.

Двама мъже на по четиресет години си стискат ръцете пред снимка на тях самите, от времето, когато са били на по двайсет години. В добро и зло, това е просто игра. Само че не е просто игра. Невинаги.

Съблекалнята се изпълва с юноши, но не се изпълва със звуци. Играчите слагат екипировката си, без да разговарят. Бени не се появява. Всички забелязват това, но никой не казва нищо.

Лют прави вял опит да наруши тишината, като разказва как едно момиче му духало на партито на Кевин, но когато отказва да сподели кое е момичето, лъжата става очевидна. Всички знаят, че Лют не може да пази тайни. Явно му се иска да каже още нещо, но поглежда изплашено към Кевин и се въздържа. Играчите тръгват към пързалката, Лют облепя протекторите на краката си, откъсва фрустрирано краищата на лентата и ги хвърля на пода. Бобо изчаква почти всички да напуснат съблекалнята, след което се навежда, вдига ги и ги хвърля в кошчето. С Амат никога няма да говорят за това.

Половината тренировка минава, преди Кевин да намери начин да застане достатъчно близо до Амат по време на едно прекъсване, така че да могат да поговорят, без другите да ги слушат. Амат се е подпрял на стика и гледа надолу към кънките си.

– Онова, което си мислиш, че си видял... – започва Кевин.

Не звучи заплашително. Нито сурово или заповедно. Почти шепне:

– Знаеш ги мацките.

На Амат му се иска да знае какво да каже. Да е смел. Но устните му остават затворени. Кевин го потупва леко по гърба.

– Ще бъдем страшен тандем, ти и аз. В мъжкия отбор.

Бенгт надува свирката и Кевин се отправя към скамейката. Амат го следва, все още вперил очи в кънките си. Не смее да погледне право в леда, защото се страхува да не види отражението си.

Топката в стомаха на Мира отказва да си отиде. Разбира се, тя си втълпява, че на Мая нищо ѝ няма, че е обикновена тийнейджърка и това е просто фаза. Опитва да си втълпи, че трябва да бъде готината майка. Не ѝ се получава.

Така че, когато колежката влиза с гръм и трясък в кабинета ѝ, Мира изпитва благодарност, а не раздразнение. Въпреки че има цял океан от задачи, в които да се удави, тя с облекчение слуша как колежката ѝ обяснява, че „има нужда от помощ, за да разбие онези копелета!“.

– Мислех, че клиентът се е съгласил на споразумение? – припомня си Мира, докато чете документите, които колежката хвърля върху бюрото ѝ.

– Точно това е проблемът! Искат да се предам! Като скапана страхливка! И знаеш ли какво каза Язовеца?