Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Складово помещение? За какво? – пита Адри.

– Искам да основа клуб за бойни изкуства – казва Жанет.

Адри изсумтява.

– Това е хокеен град.

Жанет въздъхва.

– Знам. За Бога, всички го знаят. Но след случилото се... не мисля, че в момента градът има нужда от по-малко спорт. Мисля, че има нужда от повече. Не знам много за другите спортове, но разбирам от бойните. Това е, което мога да дам на младежите.

– Бойни спортове? Да се ритат и удрят, ще излезе ли нещо от това? – дразни я Адри.

– Не става дума за ритане и удряне, това е СЪЩО ТОЛКОВА СПОРТ, КОЛКОТО И... – започва да обяснява Жанет ядосано, макар всъщност да е наясно, че приятелката ѝ много добре знае с какъв точно спорт се е занимавала и колко изискващ е той, защото Адри винаги бе първата, която ѝ се обаждаше след мач, за да разбере как е минало.

– Толкова много ли ти липсват бойните изкуства? – пита Адри.

– Само всеки ден – усмихва се Жанет.

Адри поклаща глава. Прокашля се кисело.

– Това е хокеен град.

– Може ли да заема складовото помещение, или не?

– ДА ЗАЕМЕШ? Допреди малко щеше да го НАЕМАШ!

Жените се пулят насреща си. Засмиват се. Понякога човек си връща приятелите, които е имал на петнайсет.

Веднъж, когато бяха малки, Бени и Кевин се промъкнаха в треньорската стая и преровиха чантата на Давид. Бяха деца, дори не знаеха какво търсят, просто искаха да научат повече за треньора, когото боготворяха. Давид ги завари да седят удивени и да си играят с часовника му, докато Кевин не го изпусна върху каменния под. Стъклото се пукна, а Давид се втурна напред и за миг изгуби самообладание. Почти никога не му се случваше, но този път се разкрещя толкова силно, че стените на залата се разтресоха:

– Това беше часовникът на БАЩА МИ, проклети сополанковци!

Думите заседнаха в гърлото му, щом видя израженията им. Чувството за вина така и не го напусна истински. Никога не са говорили за това, но Давид въведе един ритуал, само между него и момчетата. От време на време, понякога само веднъж на сезон, когато някой от тях двамата изиграеше изключителен мач, далеч отвъд нормалното, когато покажеше лоялност и смелост, Давид му даваше часовника си и момчето можеше да го носи чак до следващия мач. Никой не знаеше за тази надпревара освен Бени и Кевин, но през тази седмица, веднъж в годината, този от тях, който си беше извоювал правото да носи часовника, бе като безсмъртен. През тези седем дни всичко беше по-голямо, дори времето.

Давид не си спомня кога настъпи краят на ритуала. Момчетата го надраснаха, той го забрави. Продължава да носи часовника всеки ден, но не мисли, че Бени или Кевин изобщо си го спомнят.

Всичко се променя толкова бързо. Всички най-добри юношески играчи се обадиха на Давид и всички искат да играят за него в Хед. Ще изгради добър мъжки отбор там. Мъжкият отбор, който винаги е искал да ръководи. Ще имат Кевин, Филип, Лют и колектив от лоялни съотборници около тях. Големи спонсори, подкрепа от общината, ще създадат нещо голямо. Липсва им само едно момче. И в момента то стои на леда, допряло устните си до тези на друго момче. На Давид му се повръща.

Часовникът на баща му проблясва, огрян от самотна улична лампа, когато той им обръща гръб и изчезва незабелязан. Не може да погледне Бени в очите. Не знае дали някога отново ще може да го направи.

Всички часове, които играч и треньор са прекарали заедно в съблекалнята, всички нощи в автобуси, на отиване или връщане от турнири и гостувания – каква стойност имат? Всичкият смях и всички шеги, толкова по-груби, колкото по-дълго е пътуването – Давид винаги е чувствал, че това обединява отбора. Понякога вицовете са за блондинки, понякога за хората от Хед, понякога за педали. Всички се смееха. Споглеждаха се и се смееха високо. Бяха отбор, разчитаха едни на други, нямаха тайни. И все пак един от тях е имал. Последният, от когото човек би очаквал такова нещо. Какво разочарование.

Вечерта Жанет окачва боксова круша на тавана и разгъва мека постелка на пода в складовото помещение. Адри ѝ помага неохотно и ръмжейки. Когато приключват, Жанет остава там и тренира сама, докато Адри тръгва през гората, надолу към града, до квартала с редовите къщи. Късно е, затова щом отваря вратата и я вижда, Сюне веднага възкликва:

– Да не се е случило нещо с Бенямин?

Адри поклаща глава нетърпеливо и вместо това пита:

– Как се основава хокеен отбор?

Сюне се почесва объркано по корема. Прокашля се.

– Ами... не е толкова трудно, просто започваш. Винаги ще се намерят момчета, които искат да играят хокей.