Богомил Райнов - Само за мъже

Дали за да блесне с ерудиция, или за да напипа темата, с която би могла да увлече приятеля ми в разговор, но жената с модерните възгледи скачаше от последните театрални премиери на последните филми, а оттам на последните открития в сферата на гените, без да пропуска и някои феномени на сексулната революция, убедена вероятно, че щом сме в „Руския клуб“, то и беседата следва да бъде пъстра като руска салата.

Петко обаче не кълвеше. И доколкото кълвеше, за обект му служеше чинията с маринованите гъби, откъдето понякога лениво набождаше някой дребен екземпляр, колкото да не поглъща водката съвсем на голо. Едва когато Елена, забравила всяка предпазливост, спомена името на Кафка, приятелят ми й отправи тъмните си очила, за да запита:

— Всъщност чели ли сте Кафка?

Не е нужно да пояснявам, че Елена не бе чела нито ред от Кафка, обаче като хитра жена, тутакси отговори на въпроса с въпрос:

— А вие обичате ли Фелини?

— Мисля, че да — отвърна след къс размисъл Петко.

— А какво ви харесва у него?

— Нищо. Не съм гледал филмите му.

— Но вие казахте, че го обичате!

— Аз обичам всички хора, мадам. Обичам цялото човечество, включително и вашия Фелини.

Без ни най-малко да се смущава от това обяснение, Елена се впусна да разправя какво прекрасно нещо бил „Сатирикон“, който тя бе успяла да види на някаква прожекция, и колко жалко, че даже да го пуснели по екраните, щели да го обезобразят с глупави съкращения поради нашенския пуританизъм. И понеже Петко продължаваше да се занимава най-вече с чашата и цигарата си, дамата реши да го нападне фронтално:

— Вие, надявам се, не сте от партията на пуританите.

— Надеждата ви е напълно оправдана — кимна приятелят ми. — Само не знам защо е нужно да правим филми, за да показваме, че не сме пуритани.

— Как така? — удиви се Елена.

— Ами така. Аз не обичам и свинско с праз лук. Предпочитам го с кисело зеле. Но не бих седнал да правя филм на тази тема.

Този път репликата постигна целта си.

— Разбирам желанието ви да блеснете като чудак — рече дамата скандализирана. — Умирам за чудаци. Но мисля, че отивате малко далече, като поставяте вашите яхнии наред с един проблем, който открай време занимава човечеството.

— Имате предвид любовта? — осведоми се Петко.

— Любовта, сексуалният проблем — наречете го, както искате.

— А! Вие говорите за половия въпрос — сети се приятелят ми. — Но щом сте медичка, би трябвало да знаете, че той се изчерпва с книжлетата на тема как да се пазим от венерически болести.

— И само това ли? — възнегодува дамата.

— Разумно погледнато, да. Останалото е митология. Като си помислиш само каква митология е създадена около тия обрасли с косми и не особено естетични части на тялото, да те хване срам за скудоумието на човеко-животното.

Той й бе лепнал една гальовна плесница, колкото да й внуши да не се занимава с него, обаче я бе и ядосал.

— Но ако у вас липсва влечение към другия пол — произнесе жената, решила да си го върне, — защо вземате себе си за единица мярка? Вашата лична… — тя може би се готвеше да каже „импотентност“ — вашата лична резервираност не изключва факта, че милиарди хора изпитват такова влечение.

— Влечение ли? — учуди се Петко. — Уловка на природата, нищо повече: човек не се чеше, ако не го сърби. Биологически сърбеж, за осигуряване на онова чесане, без което е немислимо продължаването на рода.

— Добре, че не всички оценяват сексуалните отношения единствено като средство за продължаване на рода — рече тя този път с неприкрита враждебност.

— Перверзия, нищо повече — сви рамене приятелят ми. — Едно от многото човешки израждания. Почнеш ли прекалено да се чешеш, сърбежът, вместо да изчезне, нараства. Спомням си някаква кинокомедия от епохата на немия филм, където едно светско общество бива нападнато от бълхи. Отначало гостите се чешат инцидентно и крадешком, но колкото повече сърбежът се засилва, толкова по-откровено почват да се чешат тия елегантни дами и господа, докато накрая всичко се превръща в някаква бясна вакханалия на чесането. Това е и вашата сексуална революция.

И като замълча за миг, той произнесе с мрачно лице паметната фраза:

— Но, съгласете се, това е смешно. Това е наистина смешно.

За жалост никой от нас не се засмя и вечерята заплашваше да завърши с катастрофа, тъй че се наложи да се намеся:

— Елена, не мога да разбера защо се впрягаш. Не виждаш ли, че те дразни.

Петко ме погледна неодобрително, доколкото успях да разчета погледа му през тъмните очила, обаче не възрази, а дамата съвсем по детински забеляза: