Богомил Райнов - Само за мъже

— Мария, провери, моля те, дали Гаврилов е в студията.

Тъй че пет минути по-късно вече крачех към Студията за документални филми и към споменатия Гаврилов. Пътят до студията бе дълъг и ако времето бе много горещо или много студено, вероятно бих се отказал да го измина. Но не беше нито горещо, нито студено, а прохладно и есенният ветрец ми действаше като ободрително питие подир оная стая с тютюневия дим и с дъха на бръснарски одеколон и аз си казах защо пък да не се разходя и поех към документалистиката, от която всъщност не очаквах нищо.

Тя също не ме очакваше.

— Вие сте вторият, който ми праща днес нашият общ приятел — въздъхна с досада Гаврилов, когато му обясних откъде идвам. — А той знае отлично, че не сме готови с плана.

Не бях успял дори да седна и понечих да си тръгна, тъй както бях дошъл, но човекът зад бюрото със същия този израз на досада ми направи знак да остана:

— Седнете де… Щом сте дошли…

Защо пък да не седна. Тук поне не вонеше да бръснарски салон.

— Ние имаме доста теми. Значи трябват ни автори. Само че, както ви казах, планът още не е уточнен. Вие май сте по строителната тематика?

Кимнах, макар да не бях много уверен, че съм по строителната тематика.

— Ще ви намеря нещо. Но не сега. Най-първо трябва да се одобри планът.

Кимнах повторно и понечих да стана. Той отново ми отправи своя отегчен жест: чакайте.

— Преди да ви възложа нещо самостоятелно, налага се да проверим възможностите ви. Предлагам за начало една колективна работа. Съавторът ви, ако не се лъжа, е нейде оттатък по стаите.

И преди да кажа да или не, Гаврилов нареди на секретарката да ме свърже с въпросния съавтор. Намерихме го в една празна канцелария, захапал цигара и втренчен навъсено в следобедния вестник.

— Ще получа ли аванс? — запита той секретарката.

— Аванс няма да ви дадат, преди да представите ръкописа — отвърна тя. И добави: — Дават ви подкрепление.

Едва при тия думи той ме погледна разсеяно, после отмести очи към тазовия корпус на отдалечаващата се жена и промърмори:

— И ти си една…

— Каква съм? — обърна се секретарката.

— Чела ли си Кафка?

— Не чета Кафка.

— Обратното би ме учудило — кимна той почти доволно. — И защо трябва да го четеш, когато у вас е също като у Кафка. Можеш да се блъскаш от инстанция на инстанция, докато ти побелее косата…

Но жената, изглежда, бе свикнала с реакциите му, защото без повече да слуша, продължи към изхода.

— Имате ли някакви идеи? — запита непознатият, когато останахме сами.

— Не знам изобщо за какво се касае.

Той не обърна внимание на отговора ми, а рече сякаш на себе си:

— Свикнал съм да карам с малко… Обаче тия бюрократи слагат знак на равенство между малко и нищо. Все пак за стаята трябва да се плаща, дори когато я делиш с друг човек. И чорбата в закусвалнята, колкото да е безвкусна, струва пари.

После отново се сети за присъствието ми:

— А вие чели ли сте Кафка?

— Боя се, че не съм.

— К’во има да се боите! Аз също не съм го чел. Бедата ми, знаете, е, че не мога да чета. Ако е боклук, к’во да го чета? А ако е нещо умно, още първия пасаж ме кара да се замисля. Замислям се и забравям книгата.

Аз също се бях замислил, колкото да стигна до убеждението, че с тоя откачалник нищо няма да излезе. Той обаче веднага улови мисълта ми. По-късно разбрах, че това е просто негова дарба да улавя мисълта ти, в случай че изобщо ти обръща внимание.

— Значи не знаете дори за какво се касае?

— Нямам понятие.

— Е, добре: касае за никотина. За вредата от никотина. Изобщо трябва да се направи филм срещу пушенето, за да изкараме някой лев за цигари.

При тия думи той пусна угарката на пода и небрежно я стъпка. Сетне отново вдигна очи:

— Е?… Сега родиха ли ви се идеи?

— Нямам никакви познания по въздържателното дело.

— Аз също. Нещо повече: въздържателното дело и аз не се траем взаимно. Но това не ми пречи да имам идеи. Милион идеи.

Подир което непознатият си позволи да запита дали след като ми липсват идеи, разполагам поне отчасти с онова нещо, което липсваше на самия него. Осведомих го, че имам двайсет лева, сума, която той прецени като напълно достатъчна, за да пренесем разговора на друг терен.

Бе започнало да се мръква, когато се озовахме в кръчмата на „Дондуков“. В заведението бе шумно ч най-вече здравата задимено и това даде повод на моя съавтор още след първите две водки да мине на темата:

— Виждате ли, всичко живо пуши. Някои дърпат по два пъти едно след друго, за да хване двоен дикиш. Други път тъй го поемат, че да стигне чак до петите им. Пушат и тук, и по улиците, и в градините, дето са излезли да подишат чист въздух. Хора, които пушат — един, втори, трети, жени и мъже, момичета и момчета, даже деца из дворовете — ето ви серия от кадри, които трябва да залеят зрителя.