Богомил Райнов - Само за мъже

— Откъде може да е долетял този камък? — позволявам си да запитам.

— От ония терористи.

— Терористи ли?

— Да — потвърждава домакинът. — При мене, знаете, това е почти всекидневно явление. Ето, вижте!

Проследявам с поглед движението на ръката му и забелязвам в единия край на стаята цяла дузина стъкла, облегнати до стената.

— Както виждате, запасил съм се. Постоянно слагам стъкла и меся маджун.

Той донася лакомствата и ги нарежда на ниската масичка до кушетката. Отпърво — две чинийки конфитюр от ягоди, а подир това и две шишета тоник, които, опасявам се, са добре затоплени.

— Заповядайте, черпете се.

Додето се черпя, домакинът ме запознава с механиката на тероризма. Оказва се, че Димов е имал неблагоразумието да влезе в конфликт с махаленските гамени, върлуващи в двора.

— Излязох просто два-три пъти, за да им кажа да не вдигат толкова врява и да не употребяват тия отвратителни мръсни думи. И виждате резултата: минаха към наказателни акции. През ден, през два ми чупят джамовете.

Гласът е ясен, дори някак младежки, макар че Димов отдавна е надхвърлил шейсетте. Той стои изправен до кушетката, подпрял гръб на стената, сякаш се са-кълдисва да седи закован на стола. Висок, слаб, с побеляла, но неопадала коса, той ми напомня с нещо Рицаря на печалния образ от илюстрациите на Доре. Може би приликата е не толкова в сухата фигура, колкото в тоя остър профил и в тоя остър поглед на кафявите очи, добиващи понякога особен екзалтиран блясък въпреки външното спокойствие на лицето.

— Можете да се оплачете на кварталния — забелязвам.

— Не мога — поклаща глава стопанинът.

— Как „не можете“?

— Така, не мога. Когато човек е имал сам работа с милицията…

Той замълчава, сетне произнася тихо, но рязко:

— Аз, знаете, по време на култа бях задържан. И не ден или два, а цяла година.

— Е, да, но онова време беше по-друго.

— Съгласен съм. Обаче какво да се прави: алергия.

— Е, все пак ви пуснаха… — промърморвам успокоително.

Невинната ми бележка произвежда такъв ефект, че ако беше седнал, вероятно Димов би скочил. Но понеже е прав — сяда.

— Как така „все пак ви пуснаха“? — повишава той леко звънкия си глас. — Бих искал вие да полежите една година, а после аз да ви кажа: „Я, браво бе! Вас са ви пуснали!“

— Навярно погрешно съм се изразил. Мисълта ми беше, че са ви реабилитирали.

— И какво от това? — продължава да се дразня стопанинът. — Ще ти прекършат гръбнака, а после ще рекат прощавай, грешка. И на туй отгоре трябва да им благодариш, че са се извинили, да се разтопиш от умиление, че са се извинили: какви мили хора! Извиниха ми се!

— Те ви счупиха гръбнака?

— Не го вземайте в буквалния смисъл. Никой не ми е чупил гръбнака. Но ми плюха в душата, ако този израз повече ви харесва.

— Значи не са ви инквизирали? — продължавам все тъй наивно.

— Естествено, че не, ако имате предвид физическите изтезания… Но, млади човече, физическите изтезания не са най-мъчителното. Да те обявят за предател, да те принуждават сам да повярваш, че си предател… И така дни, седмици, месеци…

И тръгва тя. Интересът ми се е изпарил, ако изобщо е съществувал. Наивните въпроси са дали резултат, но той е възможно най-баналният. Всичко това вече сме го чели по книгите.

Младежкото е само в гласа му. Останалото е доста амортизирано и все пак нелишено от известно достойнство. Димов говори, като ту сключва ръце пред себе си, ту ги разперва, ту вдига десница, сякаш ми поднася нещо, ту сочи изобличително с пръст. Погледът му миньорно погасва или наново светва екзалтирано, а от мършавата, загърната в тъмносин халат фигура се носи лек дъх на мъжки одеколон. Одеколон, не розово масло.

— И все пак истината е възтържествувала — произнасям философски по някое време, за да прекратя монолога.

— Истината не е абстрактна величина — отвръща сухо домакинът. — Тя е в хората. Казват, че истината била упорито нещо, но това е само когато хората, дето я носят, са достатъчно упорити. Трябваше да издържам на натиска цяла година, ден подир ден, месец след месец…

И отново тръгва.

Слушам търпеливо, а сетне, издебнал удобната пауза, подхвърлям:

— А не е ли неприятно да имаме за съсед човек от МВР?

Димов ме стрелва с острия си поглед. И тоя си мисли, че го будалкам.

— Бивш! — уточнява късо той.

Подир което добавя:

— В наше време малко хора имат привилегията да си избират съседите.

Дошъл е моментът да мина към конкретната задача. Рицарят на печалния образ търпеливо ме изслушва, сетне произнася някак уморено: