Богомил Райнов - Само за мъже

Тъй свърши тая. Ако не броим едно малко продължение, което нищо не промени.

Няколко дни по-късно отново ме извикаха при главния. Сега не беше бесен. В кръглото му пълно лице дори прозираше сянка на неловкост.

Между нас казано, тази неловкост съвсем не му приличаше. Един римски император не може да изпитва неловкост. А главният с пълните си бръснати бузи, торбичките под очите и двойната брадичка напомняше донейде на тия дебели римски императори от учебника по история.

— Ти не ми каза оня ден, че си пуснал материала с разрешение на Калев…

Не „с разрешение“, а „по нареждане“, поправих го на ума си.

— Мислех, че той сам ще ви каже — смънках.

— Е, да, каза ми, но едва днес. Болен беше човекът.

— Всекиму се случва — смънках отново с нотка на участие.

— Сам дойде да ми каже! — поясни шефът, раздразнен от мънкането ми.

Кимнах с разбиране.

— Това, естествено, намалява вината ти — оповести малко неохотно главният. За да добави веднага:

— Но не я отменя. Калев не е могъл по едно изброяване на заглавия, така, по телефона, да прецени кой материал трябва да се пусне и кой — не.

„За безотговорността“ — напомних му, само че наум. Ама че безобидно заглавие!

— Въобще излиза, че контрата е у Янков от „Читателски писма“ — заговори отново шефът.

Добре, че се сети — поощрих го все тъй, наум.

— Но ето че и Янков няма вина! Оказа се, че той е наредил да се изтеглят шпалтите, обаче онова момче, помощникът му, забравило да изпълни нареждането.

За к’во ми ги разправяш тия неща? — питам все тъй наум. Разправя, защото все трябва нещо да разправя. Нещо без значение, колкото да отложи същественото. Понеже, нали, щом е допуснал грешка, следва да я поправи.

Не съм познал.

— Мисля, че е излишно да говоря за отношението си към тебе. С покойния ти баща бяхме близки още от затвора. И никак не ми беше лесно да те наказвам. Но станалото, засега поне, няма как да се измени. На мястото ти вече има нов човек, не можем да си играем с хората. Тъй че временно трябва да поработиш там, където си. Мисля, че няма да ти навреди. По-близо до читателя, това значи по-близо до земята. Като древния Антей.

— Вие най-добре знаете — рекох без излишен възторг, но и без горчивина.

— Знам, знам. Всичко знам. И че ме псуваш вътрешно, и това знам. Но ако ти пък знаеше колко ругатни съм изял тези дни за тоя ваш проклет материал… Нейсе!…

Така че накрая пак той излезе мъченикът, не аз. Всъщност и аз не бях мъченик. Изпитвах дори известна радост, искам да кажа, злорадство, като гледах колко е жалък в старанието да замаже случката. По най-простия начин: увиваш несправедливостта в малко наглост и — готово. Приятел на баща ми. И мой, разбира се.

Така бях упоен от злорадство, та дори не си давах сметка, че в края на краищата причината си е у мене. Не защото бях пуснал материала, а защото бях мълчал, когато трябваше да говоря.

По-късно, като поизтрезнях, наложи се да призная, че справедлив или не, полученият шамар не бе от най-леките. Да забравим поста, който, макар че уж не държиш на него, винаги ти дава известно самочувствие. Да забравим и тая подробност, че като шеф на културен отдел получавах престиж пред инстанциите, дето пласирах амбулантната си литературна стока. Оставаше обаче Бистра. Бистра положително ще изпадне в криза.

Тя не изпадна в криза. Даже благоволи да каже:

— Чудя ти се, защо изобщо си трепеш времето в тая редакция. Че ти тази заплата, дето я получаваш там, за три дни ще я изчукаш на машината, ако си седнеш на задника.

— Човек не работи само за пари…

Фаталната реплика, която жена ми тутакси дешифрира по своему.

— Вярно! Ами сега?… Значи край на всички покани за премиери, за филми, за изложби…

В гласа й се долавяше униние, но само в началото, колкото да се разпее. Минута по-късно в арията прозвучаха нотки на дълбок трагизъм:

— И това все на мен ще ми се случи! Все аз съм жертвата!

Неучтиво беше да й напомням, че тия думи биха звучали по-естествено в моята уста, отколкото в нейната.

— Ти и без това никъде не ме водиш. Държиш ме вкъщи като монахиня. А сега — кръст и на тия мизерни покани…

Гласът продължаваше да набира сила. Време беше да се изпарявам. Добре, че и Бистра е като шефа ми. Тия двамата, прихване ли ги, трябва просто да изчакаш. Да изчакаш търпеливо. И възможно по-далече.

Тя обаче навреме отгатна намерението ми да издимя:

— Така ли ще ме оставиш? И точно сега?…

— Добре, кажи, къде искаш да отидем? В клуба? У Беба?