Богомил Райнов - Само за мъже

— Няма ли? Сигурен съм, че като те види тук, ще изпадне в стресово състояние.

— Вятър — възразява Петко. — Ти, изглежда, още не я познаваш, макар да живеете заедно. Всъщност откога живеете заедно?

И без да чака отговор, минава на друго, понеже вероятно отдавна не му е падал случай да се на-дрънка.

— Казваш „стресово състояние“… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът — това, стресът — онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите, настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и е психологическия атентат срещу останалите — сковаващия страх, страха от войната.

— Това е известно — отвръщам, като се вслушвам в тихото бръмчене на джезвето.

— Да, като външен феномен. Обаче не като зареждане на пространството с психически взрив. А тоя взрив се трупа и трупа — от една страна, озлоблението, от друга — страхът, и когато тия два елемента пренаситят планетата до критичната точка, ще бъде достатъчна само една дребна искра, за да се разрази катастрофата.

— Щом си взел да мислиш за катастрофата, по-добре намисли как да я избегнем.

— Намислил го бях още навремето, още в гимназията. Бяхме решили с един приятел да основем тайна всемирна организация за ликвидиране на подпалвачите. Почваме с най-злостните и караме нататък до пълно изтребление или додето останалите се сепнат.

— Мъдър проект — признавам, като продължавам да се вслушвам в песента на джезвето, станала по-звучна.

— Не твърдя, че е мъдър, но идеята ме е занимавала. Бедата е, че тия злостните нямат брой и че премахнеш ли един, на негово място изскачат двама и насилието ражда само насилие. Там е драмата на тероризма. На психическата зараза трябва да се реагира с психическа дезинфекция.

— Че това се прави: вместо да ликвидираме злостните, разобличаваме ги.

— Но дали е достатъчно ефикасно? Не мислиш ли, че прекалено се ровим в мръсотията, полемизираме с пея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизащ в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето…

— Тогава да се правим, че не го виждаме… — предлагам, като се отправям към котлона.

— Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание — уточнява Петко. — Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на саморазпадане, на самоунищожение…

— Пак обобщения и абстракции…

— А какво е според тебе конкретното в случая? — запитва гостът.

— Ами конкретното е, че си захвърлил рецептата на тероризма, но не си намерил никаква друга.

— Намерил съм. Само че ти пак ще кажеш: абстракция. Принципът винаги е абстракция, което не му пречи да бъде от съдбоносно значение.

Разбърквам с лъжичка кафето. Това за момента ми се струва по-полезно, отколкото да възразявам.

— На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? — чувам зад гърба си глухия глас на Петко. — Една мисъл, силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака.

— Само че идеята, естествено, още не сме я намислили…

— Напротив, съвсем ясна ми е. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Той млъква и аз, като се обръщам към вратата, откривам причината. Лиза е влязла безшумно и гледа към госта малко изненадано, но съвсем не до степента на стрес.

— А, Лизавета! — произнася Петко, сякаш той и Лизавета са се разделили одеве на трамвайната спирка.

— Я, Петко! — отзовава се тя в почти същия тон. — Ама вие се познавате…

— Май че от доста години — промърморвам, — Не можах да намеря захарта.

— Ами че ето я под носа ви, Тони! — показва ми жената тенекиената кутийка, която действително стои на видно място върху шкафчето.

Лиза се заема да довърши сервирането, което ми дава възможност да се върна на любимото си място и да запаля.

— Не си ли забелязал — подхваща наново гостът, — че ние винаги прекалено обсъждаме поведението на другите, вместо да отделяме повече време за собственото си поведение.