Богомил Райнов - Само за мъже

— Как така? — приготвя се да кипне главният.

— Тръбите, за които става дума, са нестандартни. За да могат да бъдат произвеждани, са необходими две нови халета. Те са били проектирани и построени, но без да бъдат съобразени с големината на тръбите, така че хем цеховете са налице, хем не влизат в работа. И туй вече не е вина на „Ударник“, а на проектантите. Не е вина на „Ударник“ и туй, че не им е доставен материалът за производство на тръбите…

— Доставен им е над петстотин тона метал — прекъсва ме грубо главният. — Само че другарите по свое усмотрение и по вътрешноведомствени съображения са го отклонили за друго производство!

И той ми отправя от висотата на своя паметник един поглед на строго превъзходство, за да ми бъде ясно, че шефът не пасе трева.

— Това е версия на управлението — забелязвам кротко. — Само че тя не се потвърждава от фактите. Металът, за който става дума, е неподходящ за въпросните тръби. И хората, вместо да стоят със скръстени ръце, са произвели от него други тръби, също важни за икономиката и също предназначени за национални обекти. За какво „отклоняване“ може да става дума?

— Имаш ли доказателства? — изръмжава шефът.

— Цяла папка.

— Разполагаме с подробна документация — обажда се и Янков, окуражен от доводите ми и решил да напомни за своето присъствие.

— И какво излиза от твоята папка? — запитва главният, без да му обръща внимание. — Че няма виновни, така ли?

И додето се колебая как да отговоря, той избухва:

— Слушай бе, Павлов! Какъв журналист си ми ти, ако не виждаш истинския смисъл на тая папка, дето я държиш в чекмеджето си? Не ти ли е ясно, че въпросът вече не се свежда до тоя двубой между управлението и завода, а опира до нещо по-важно и по-голямо? Опира до това вечно прехвърляне на вината, до това вечно бягане от отговорност, до тая вечна формула, че няма виновни, или до тезата за поделената вина, която, щом е поделена, все едно че е ничия! Ясно ли ти е това, или не ти е ясно?

Налага се да призная, че ми е ясно.

— Ами тогава не можеш ли да прецениш, че имаш в ръцете си златен материал, материал, чрез който вестникът би могъл най-после да разкъса този омагьосан кръг на ничията вина, да адресира точно обвиненията и да постави ребром въпроса за отговорностите?

— Аз съм много дребен, за да поставям такъв въпрос — произнасям скромно. — Понеже вие познавате добре цялата история, кажете ми към кого да адресирам обвиненията, и материалът за два дни ще бъде готов.

— А, така ли? — провиква се шефът. — Аз да диктувам, а ти да пишеш! Ами че аз за тая работа си имам машинописки бе, Павлов. За какво си ми ти, за какво ми е Янков, ако аз ще трябва да ви решавам проблемите?

Янков ми отправя бърз недоволен поглед, но аз мълча и се правя на три и половина.

— Ти сам не си ли в състояние да прецениш къде се крие главната вина — в завода или в управлението? — запитва главният, ядосан от мълчанието ми.

— Нито в завода, нито в управлението — отвръщам.

— Тогава къде? В проектантската организация или в тази, която не е осигурила метала?

— Отчасти и в двете. Но най-вече в друга инстанция. Малко по-горна.

— Доказателства?

— Тъкмо сега ги събирам. Макар да не виждам смисъла.

Разговорът се е върнал на изходната точка. И за да не почне шефът да ми повтаря репликите си, пояснявам:

— Материалът ще стане, другарю главен редактор, Но вие няма да го пуснете.

— Е, щом знаеш всичко отнапред…

— И вие го знаете.

— Друго знам аз — повишава наново глас шефът. — И го знам още от баба си: накарай мързеливия на работа, та на ум да те научи.

Той ме поглежда навъсено и запитва с променен тон:

— Всъщност мързи ли те, или правиш фасони?

— За какво да правя фасони?

— Де да знам. Може да си ни обиден — на мене, на вестника…

— Съвсем не. И ако ми позволите, ще ви кажа откровено, че новата работа ме задоволява повече от предишната.

Дали ми е повярвал, или дава вид, че е повярвал, но главният кима и пълните му бузи се поотпускат:

— В такъв случай остава само твоята работа да задоволява и мене. А за да не смяташ, че те карам да се трепеш на вятъра, ето…

Той отново се извръща към бюрото, взема синьо-червения дебел началнически молив и надрасква нещо върху писмото на управлението:

— Вземи! Сложил съм ти и резолюция, за да разбереш, че не мисля да давам заден ход.

И като се обръща към Янков:

— Уточнете кога ще бъде готов материалът и го предложете за плана!

Когато излизаме в коридора, хвърлям бегъл поглед на писмото. В горния ляв ъгъл на листа е нанесено с дебели сини букви: „Да се завърши проверката на фактите и да се изготви критична статия!“