Богомил Райнов - Само за мъже

Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого — това може би не е щастие, но поне е отмора и забрава. Забравил си, забравен си — край. Все едно че те няма. Все едно че не съществуваш. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно спокойно, дори приятно самоубийство в хладните скути на Алпите. Или, ако щете, един живот под упойка.

Абсурдно ли? Абсурдното е, че когато те вкарват в операционната, ти дават упойка, а когато те вкарват в живота, не ти дават нищо.

— Ти си опак човек, Тони — твърдеше жена ми. — Опак и кисел си като зелена джанка.

— Други не са ми го казвали.

— Другите са по-възпитани.

Допускам, че понякога наистина съм горчив или кисел. Какъв друг мога да бъда, когато светът ми е черен още от заранта. Не блъскам хората с лакти като Жоро, а се движа съвсем кротко към кулинарния магазин, дето ме е пратила жена ми, но денят ми се вижда сив и улиците са пълни с грозни жени. Мъжете изобщо не ги забелязвам, те не са длъжни да бъдат хубави. Още от млади години бях свикнал да гледам най-вече жените и дори имах чувството, че човечеството, това са всички тия безбройни жени, плюс един-единствен мъж, сиреч аз. Само че сега тези жени до една ми изглеждат грозни и мисълта, че съм единственият мъж между тях, съвсем не е ободряваща.

Моят някогашен съученик, доктор, е на мнение, че причината е в жлъчката. За доктора хората се отличават не по характера, а по заболяванията — язваджии и чернодробни, хипертоници и хипотоници — такива са според него разновидностите на човешкия род. Ако го слушам, бих могъл да повярвам, че достатъчно е да ми отрежат жлъчката, за да видя отново света тъй прекрасен, както съм го виждал някога, когато бях на двайсет години.

Само че сега съм почти на четирийсет. И може би това е по-съществена причина за мрачното ми настроение от жлъчката. Когато си стигнал четирийсетте и се обърнеш назад, за да видиш, че нищо не си постигнал, а сетне погледнеш напред, за да установиш, че и там пред тебе се открояват същите трици, едва ли ще почнеш да скачаш от радост. Затова не скачам. А понеже не скачам, хората смятат, че съм кисел човек.

Не съм от ония типове, дето не знаят какво искат. Готов съм да се задоволя с една саждива стая, чиито скръбни, отдавна немити прозорци навяват подозрение-то, че си попаднал в казарма или болница.

Всъщност стаята подир трескавата суетня на нашата чистачка — същата, на която плащах и в предишната квартира — вече е добила приличен вид. Чистачката ми бе пратена от Бистра. Жест на закъсняла грижа или обичайна разузнавателна операция. Как прекарвам, какво ми е настроението, търсят ли ме жени — Бистра умира за такава информация. Тя по-скоро ще изтърве часа пра козметичната, отколкото да изтърве някоя клюка.

Как прекарвам ли? Хоризонтално. Изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който отдавна, много отдавна може би е бил бял. Една хипотеза, нищо повече. Понякога от прозореца нахлува, макар и заглушен, магнетофонният вой на онова копеле насреща, дето се перчи с децибелите си, както някога хората се хвалеха с бицепсите си. Воят не ме смущава. Не знам дали би ме смутил, дори да беше пет пъти по-силен. Не знам дали би ме смутил дори воят на тръбите при страшния съд.

А стаята не е чак толкова лоша. И прозорците — също. Този отдясно е добре задънен с опушен калкан. Онзи насреща е съвсем затулен от гъстата листовина на ореха. Така съм като запечатан. Изолиран — значи защитен. Идеална обстановка за творчество. Тъй че изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който някога може би… Но това е само хипотеза. Като лежиш в тая усойна стая, без да щеш, ставаш по-човечен. Почваш да влизаш в положението на оня тип, дето е лежал тук преди тебе и дето, за да се измъкне от тази морга, се е решил дори на такъв отчаян жест — да се ожени за собствената ти съпруга.

Казват, че скуката била лошо нещо. Срещу скуката са написани хиляди обвинителни актове. Но какво е виновна тая безцветна, безплътна и безмълвна дама, че някои хора все ги сърби, дето не трябва, и нито могат да седнат спокойно на задника си, нито са овладели изкуството да се скучае.

Казват „долче фар ниенте“. Това пък го е измислил някой умилително настроен лигльо, който вкусва безделието като бонбон. Скуката, мъжката скука, не е нито сладост, нито безделие. Изкуството на скуката изисква сериозно отношение, а не сантиментално лигавене. И първото, което се налага, е да удариш докрай прекъсвача, да изключиш напълно кабела, дето те свързва с другото и с другите. Приятното и неприятното, желаното и нежеланото, радостта и болката изведнъж се озовават извън твоята територия. Много им здраве. Оставаш сам със себе си и с привилегията да съсредоточиш вниманието си върху неща, които нямат абсолютно никакво значение. Да изследваш географията па нетната от влага, там, в ъгъла под потона; да наблюдаваш движението на мухата, кръжаща около белия планински масив на буцата сирене и насочваща се внезапно към прозореца, за да се блъска с бръмчене в стъклото, без да може да проумее защо въздухът, който я отделя от външния свят, изведнъж е станал тъй плътен и непроницаем; да броиш сиво-сините цветя върху импримето на избелялата завеса, да ги броиш не с числа, а с поглед, докато забравиш откъде си почнал и накъде се движиш.