Богомил Райнов - Само за мъже

Следва диалог. Реплика от страна на Лазар и отрицателно поклащане на глава от страна на Лиза. Нова реплика от страна на черното яке и ново поклащане на глава от страна на бежовия шлифер. Трета реплика от страна на мъжкия пол и сега вече нещо уклончиво като движение, а вероятно и като фраза от страна на женския. Подир което действащите лица потеглят в различни посоки.

— Тони, много ми е неловко, но помогнете ми да сложа край на тази история — казва половин час по-късно Лиза, като се качва в стаята.

— Коя история?

— Ами тази, с тия гамени…

— Че аз нямам представа дори в какво се състои тая история.

— Всичко ще ви обясня, стига да не пи отегчавам, но сега трябва да сляза при Димов.

— Слизайте.

— Обаче искам най-първо да ви помоля… Трябва да се видя с тоя тип, за да се разберем веднаж завинаги. Той сам ми предложи среща довечера в „Славия“. А не смея да ида сама.

— Отидете с Илиев.

— Какво приказвате? Не виждате ли какъв му е манталитетът на Илиев. Той само като чуе за тая история, разбрал-неразбрал, и ще припадне.

— „Славия“ ли казахте!… Мястото ми се вижда съмнително.

— Ако беше в „София“, щях да отида и без вас.

— Че защо ги оставяте те да ви определят кога и къде ще се срещате?

— Но аз трябва да свърша с тази история. Какъв смисъл да протакам повече. Не мога да протакам безкрайно.

— Добре, добре. Само не ми викайте. Отивам до редакцията и подир два часа съм тук.

Така че ето ни и на ресторант. Заведението навремето, доколкото си спомням, бе доста свястно, обаче с течение на годините и в резултат на немарата рангът му е доста спаднал. Оркестърът във всеки случай е на мястото си и с помощта на усилвателната уредба прави всичко необходимо, за да прогони чувствителната публика. Но тая публика тук не е от чувствителните, нарастването на децибелите само добавъчно я опиянява и подтиква да се върти и блъска върху тесния дансинг. Голям живот.

След кратък спор с управителя, който държи на всяка цена да ни инсталира наедно с някаква друга компания, успявам да извоювам малка самостоятелна маса, уви, в опасна близост с оркестъра и потресаващата уредба. Следва втора кратка беседа, този път със сервитьора, който ни донася внушителен лист само за да ни покаже колко много неща фигурират в менюто на заведението единствено като названия. И понеже названия, не се ядат, заръчвам да донесе каквото има.

Вечерята минава в пълно безмълвие и почти пълна липса на апетит. Безмълвието се дължи на околния неистов вой, а липсата на апетит — на вкусната кухня. Беглите ориентировъчни погледи ме водят до откритието, че в заведението няма нито една позната физиономия, ако не броя един стар състудент, с когото отдалеч си кимаме. Нямам представа за точната му работа, което ме кара да подозирам, че е от милицията.

— Не искате ли да танцувате? — запитвам дамата, за да покажа, че не съм съвсем невнимателен.

— Само това ми липсва — отвръща тя, като посяга към цигарите.

— Ритъмът на рока не ви ли влече? Не разпалва ли биотоковете ви?

— Тони, защо се подигравате с мене?

Странна жена.

— Ще цъфна там и ще почна да се кълча, за да стана център на всеобщо внимание…

Значи дресировката на Миланов.

В тоя момент изниква и Лазар. Изниква иззад навалицата на дансинга, кима любезно и сяда на един от свободните столове, но само след минута се вдига под предлог, че трябвало да телефонира.

Дали телефонира, или не — въпросът остава висящ, — но фактът е, че повече не се връща.

— Няма да се върне — казвам подир половин час. — Какъв смисъл да дремем повече тук?

— Той няма да се върне — потвърждава Лиза. — Но сигурно ще дойде Мони.

И тя отново започва да ми развива познатата мисъл, че с тая история най-после трябва да се свърши. Изобщо старае се да надвика оркестъра и неспокойно шари с очи наоколо. Това, дето най го мразя.

— Гледайте си масата — казвам. — Наблюдението е моя работа.

— Но, Тони, вие не ги познавате.

— Значи има и други?

Вместо отговор пред нас щръква някакъв левент в костюм на лилаво райе и с пембена вратовръзка. Познатият тип: здрав като бик и почти толкова умен. Фамилиарен и порядъчно пиян, той кани дамата ми на танц. „За да не шариш друг път с очи“ — скастрям я на ума си.

— Сега ям! — отрязва го тя, макар да е очевидно, че не яде.

Високият поглежда колебливо, след което вероятно решава, че поканата му е малко прибързана, защото изчезва.

— Имам чувството, че ви познава — забелязвам.