Андрей Гуляшки - Чудакът

Затова си мисля, че успоредно с инженерството трябва: да следвам на всяка цена и физика. Студена пот ме избива, като си представя, че наблюдавайки небето, ще да изпитам срамното чувство, обхванало човек, дето гледа пред очите си велика книга, но написана на непознат за него език. Изходът е един — да следвам едновременно инженерство и физико-математика, па макар физико-математиката да запиша задочно. Решението е чудесно, стига да разрешават правилниците, но правилниците обикновено не дават пукната пара за чудесните неща. Имам чувството, че всичко, което носи печата на прекрасното, не е обект на правилници и разпоредби, че разпоредбите регулират един календар, в който празниците са зачертани грижливо с червено мастило.

Меки черти на лицето, напълнял, с коремче. Облечен е началнически, с черен костюм и вратовръзка в убити цветове. Почвам да забелязвам, че големите началници избягват (сякаш нарочно) по-светлите платове и по-ярките вратовръзки.

Той остана толкова учуден от желанието ми да запиша освен машинно инженерство, още и физико-математика, че зяпна с отворена уста, като да бях паднал пред масата му направо от Марс.

— Какво толкова ви впечатлява, другарю Диновски? — запитах го, учуден на своя ред от неговото учудване.

— Баща ти навремето едно инженерство отказа да следва, хем в Москва го пращаха, а ти искаш две науки да изучаваш, и то по едно и също време.

Знаех аз защо баща ми не беше заминал да следва в Москва и как Диньо Диновски беше извадил неговия късмет и кръв нахлу в лицето ми, но се сдържах. «Ще ти го върна тъпкано — рекох си — само задочното по физика веднъж да ми уредиш!»

Диньо беше схванал по свой начин вълнението ми, затова се усмихна и доволно засука посивелия си мустак.

— Бравос! Бравос! У нас младежта пораства духовно за една година с цяло десетилетие! Де го туй при капитализма?

И ми обеща да се застъпи пред министъра на просветата за моето «задочно».

Изкарах конкурса за машинно инженерство с отличен и тази блестяща оценка като че ли разколеба упорството на министъра, проядено вече от настойчивите увещания на Диньо Диновски. Беше ми разрешено най-после да се явя на конкурс и по физика.

По-късно научих, че първото отличие не беше изиграло в случая никаква роля. Свършили бяха работа други «аргументи», материални, от които човек изпитва въпиюща нужда, когато си прави вила на два етажа, с шарено басейнче в градината. По онова време цимент трудно се намираше (циментът отиваше в основите на язовирните стени), затова бай Диньо, голям шеф на промишлеността, беше уредил някои неща.

Във връзка с тази работа мисля си следното:

Когато някой се сдобие по безчестен начин с входен билет, за да слуша Бетховен — божествата (Господ, Йехова, Буда и др.), се правят на разсеяни и не му пишат грях.

Божествата са злопаметни, това е известно, но аз открих у тях и една симпатична черта, която им прави чест — по отношение на своите подопечни, хората, те притежават чудесно чувство за хумор. Бай Диньо ми призна, че ме е обикнал от пръв поглед, нали кръвта вода не става, с баща ми са учили и партизанствували заедно и така нататък, разчувствува се човекът и ме покани да му ида в неделя на обяд.

— У нас дохождат на гости все отбрани хора! — рече той.

Благодарих му за поканата. Но когато се обърнах да си ходя, той изведнъж като да се сети за нещо.

— Я чакай! — викна подире ми. — Ти нали си член на комсомола?

— Разбира се! — рекох.

— И не си наказван?

— Чист съм като агнец! — засмях се от сърце.

— Е, ще ми бъдеш драг гост! — рече той.

Често бях дохождал в София за книги и разни справочници, но престоявах обикновено ден, най-много два. Не крия, че животът в столицата ми харесваше, без да му се дивя, разбира се, като теле на железница. Нито бих си кривил душата да не признавам, че повечето неща ми се нравеха. Сега като позаседнах по за дълго, без да бързам за «влака», постепенно започнах да откривам, че «картинката» е безкрайно по-сложна, отколкото си я представях преди. Немалко неща, за които имах вече установени мнения, преоценявах и претеглях, и то не като ги наблюдавах отстрани, а защото животът ме сблъскваше с тях. Така изписвах ден по ден собствената си ценностна представа за света.

Моята ученичка се появи с вирнато носле и със самочувствие на господарка. Полата на модно ушитото й костюмче от сивосинкав плат, вероятно вносен, едва стигаше до коленете и. Блузката й беше снежно-бяла, с къдрава якичка, прелестно разтворена, за да подскаже «дъговите» очертания на набъбналия й вече бюст. Общо взето, тя имаше симпатично лице, жизнерадостно, с вишневочервени устни и меко заоблена брадичка. Беше височка, с тънка талия и задник на спортистка. Би могло да се каже, разбира се, че е хубавица. Би могло да се каже още, че от лицето и лъха интелигентност, но при условие че очите й не гледаха толкова безцеремонно и донякъде, ще го кажа направо — безочливо. Те просто казваха: «Не ми пука от нищо!» Стана ми тъжно за тия големи кестеняви очи.