Андрей Гуляшки - Чудакът

— Виждаш ли онзи поразкривен четириъгълник над южния хоризонт — посочи й Юлиян, — това е съзвездието Девица. Персефона, дъщеря на Деметра, богинята на плодородието, била насила грабната за жена от подземния цар Хадес. Разгневена, Деметра наказала земята със суша, която нямала край. Изсъхнали градини, изгоряла тревата, почернели нивите. Настъпил глад. За да спаси човечеството от затриване, Зевс заповядал на Хадес да пуска Персефона при майка си през пролетта, лятото и есента, а през зимата да я държи при себе си. Затова през пролетта Деметра дарявала земята с цветя, през лятото с жито, а през есента с грозде и плодове. През зимата, когато Персефона спала с Хадес, Деметра изпращала на земята само люти виелици и снегове… Харесва ли ти легендата? — попита я той.

— Чудна е! — отговори Лили, но не се усмихна, както правеше друг път.

На слизане от хълма тя се подхлъзна, падна и си навехна лошо кръста. Юлиян я свали до града почти на ръце.

Две седмици Лили лежа в градската болница, а когато излезе, ходеше малко превита и се подпираше с бастун. Юлиян не дочака да се изправи, получи дипломата си и замина спешно за Горно Ряхово, майка му беше се разболяла, настояваше да го види час по-скоро.

След месец се завърна в Н, за да прибере багажа си. Лили беше се разхубавила на лице, но продължаваше да ходи превита, подпираше се с бастун и дори леко провлачаше десния си крак. Противоречиви чувства изпита Юлиян при вида й, някое време стоеше почти объркан и не знаеше какво да предприеме. Радваше й се, жалеше я и с изумление се вслушваше в себе си: с някаква светкавична бързина предишната му любов се сгромолясваше в душата му и на мястото й се появяваше друга любов, но лишена от страст и пропита с болезнено състрадание. Пареща буца застана в гърлото му, в очите му засмъдя. Все пак, макар и изпреварил в някои отношения възрастта си, той не беше прекрачил още прага на 20-тях си години.

А тя беше една малка, но вече зряла жена, затова мигновено се досети за промяната, която ставаше в чувствата му, пребледня и на лицето й сякаш легна гъста сянка, стопи се лазурният блясък на очите й, а по челото й изби студена пот.

— Не си губи времето с мен — каза Лили, — ами върви да си стягаш багажа. Аз бих дошла да ти помогна на драго сърце, но нали виждаш — малките й пухкави устни се изкривиха, — особена полза няма да имаш от мен. Само ще ти преча!

Юлиян й каза, че няма да се помръдне от мястото си, ако не дойде с него, и тя, уж от страх да не слънчаса, прие. По пътя, като я гледаше с колко мъка се движи, той се прокле поне сто пъти, задето беше настоявал да му гостува, а когато пристигнаха, обхвана го отчаяние, защото нямаше сили да се преструва. Подаде й стол, сложи възглавничка зад гърба й, да й бъде по-удобно, и като осъден седна до нея. Сложи ръката си върху нейната и кротко я погали.

Пред тях се ширеше леглото му, на което бяха толкова лудували: сега и двамата се мъчеха да не го поглеждат.

— Щом свърша конкурсните изпити, ще дойда веднага да те видя — каза й той.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ще прескачам при тебе всяка събота и неделя — продължи той.

Тя се усмихна, но не каза нищо. После неочаквано сграбчи ръцете му, притисна ги до гърдите си и затвори очи.

— Лили! — стресна се Юлиян.

— Тихо, тихо! — прошепна тя. И го помоли, като все притискаше ръцете му до гърдите си: — Хайде да помълчим!

Помълчаха.

После Лили се изправи, взе бастуна си.

— Ще ходя до болницата, имам час за процедури! — каза тя. И му се усмихна насърчително: — Наведи се да те целуна по челото!

Юлиян се наведе и тя го целуна по челото.

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Защо? — попита Юлиян.

— Помни ме с хубавото! — отвърна Лили стеснително и с едно кокетство, което вече никак не и отиваше.

Юлиян почака да заглъхнат почукванията на бастуна й, после коленичи пред леглото и се опря с лакта на ръба му. Изведнъж беше станало пусто в душата му. Сякаш беше излязъл забързан вятър, като оня, дето духаше на хълма, когато гледаха съзвездието Девица, и отнасяше всичката му радост от живота. Питаше се каква беше неговата вина за нещастието на Лили. Изследваше стъпка по стъпка пътя, който бяха изминали заедно. Нищо не беше направил против волята й, напротив — вслушвал се беше във всяко нейно желание, живели бяха безметежно, като лястовичките, дето бяха си свили гнездо под бащиния му покрив…

Той имаше всъщност само една вина — че не я улови под ръка, когато тя тичаше пред него и все му подвикваше да я гони и настигне.