Андрей Гуляшки - Чудакът

Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му — месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).

Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание — по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор с лицата, чиито разкази е намерил за уместно да помести. Естествено, имената на тия лица той е променил, но и това не го задължава, за да се присъедини към мненията им, а още по-малко — да се подпише под тях. Той е поместил разказите им — както се казва на протоколен език — «за сведение», а дали читателите ще приемат мненията им за Юлияна, или ще ги отхвърлят, или ще се отнесат критично към тях, като едни неща отминат, а с други се съгласят — това си е тяхна лична работа. «Всеки си има мнение» — според популярния израз, който авторът високо цени.

Юлиян прекара детските си и ранните си юношески години в Горно Ряхово, в тамошното школо учи до седми клас. Ония времена бяха тревожни и бурни откъм събития, затова и детството му, и ранното му юношество не преминаха спокойно, само в учене и безгрижни игри, както се падна на поколението, което идеше след него. Светът се рушеше и се създаваше пред очите му; променяше се и училището, внушаваха му например, че в учебниците много неща не са верни, заменяха ги с нови тълкувания. Само в аритметиката никой не пипаше, тази наука се издигаше над света, всичко в нея беше безспорно, никому не идеше наум да се усъмни в правилата й или да ги замени с нови. Сред променливия и несигурен свят на ранните познания за живота аритметиката стоеше най-здраво на краката си. Впечатление на непоклатимост и вътрешна увереност създаваше и поведението на баща му. Някои го ругаеха, други го славеха — той нито губеше дух, нито се прехласваше, запазваше равновесие и всекиму се отплащаше според собствените си разбирания за право и чест. Излизаше от кожата си само когато се опитваха да го надхитрят, или открито тъпчеха истини, или издевателствуваха над принципи, които бяха свещени за него. В такива случаи той ставаше зъл и опасен, и Юлиян, макар да имаше още смътна представа за истината, виждаше баща си да пораства пред очите му като великан. Той безусловно вярваше в него и винаги взимаше вътрешно, в себе си, неговата страна, когато захващаше с майка му разгорещен спор. Тя се опълчваше всеки път, когато той вадеше нокти, за да сграбчи и сдави някой хитър опозиционер или негодник чорбаджия, не понасяше превиването на пръчката, бунтуваше се срещу по-крайните мерки. Юлиян, отдаващ поначало право на баща си за всичко, не споделяше възгледите й, но й се възхищаваше от сърце, радваше се на смелостта й да спори с такъв суров човек. Баща му обикновено не се съгласяваше, не отстъпваше, накрая махваше с ръка, взимаше каскета си, постояваше някое време, за да чуе последната дума на майка му по спора, и понеже тя си мълчеше, тръсваше вратата подире си и се запиляваше в тъмниците. Краят на тия сцени биваше винаги един и същ: майка му вадеше кърпичка, за да бърше сълзите си, а той сядаше до нея и навеждаше глава. Дали защото й домъчняваше за него, или бързо й минаваше — нали познаваше нрава на мъжа си, тя го прегръщаше, кротваше главата му на рамото си и захващаше тихо да му пее. За момчето, когато било овчарче и овцете пасяло, за овчаря, дето спасил любимата си, за княгиня Тамара и така нататък… После се увличаше по стари руски революционни песни от 1905 година, за да завърши всеки път с елегичния «Вечерен звън».

Тук авторът отваря скоба и се пита дали кюмюрджийката с чифтето Ивана не е пяла някога си любими песни на сина си Иван така, както бившата партизанка Виолета е пяла своите песни на Ивановия син Юлиян?

Имало и други устойчиви неща в света, които впечатлявали ранното юношество на нашия герой. Звездите например. За да възмъжее по-бързо и за да възпита у себе си чувство за самостоятелност, Иван изпращал лятно време Юлияна в кошарата на вуйчо му Първан, който по него време пасял една част от кооперативните овце. Кошарата се намирала на една поляна в подстъпите на планината — пред нея се ширели ливади, зад гърба й тъмнеели гъсти букови гори. През топлите летни нощи бай Първан спял под открито небе, до ъгъла с овцете, като постилал до себе си и един козяк за Юлиян. Момчето, привикнало с градската уредба на бащината си къща, заспивало мъчно, бодял го козякът, смущавали го въздишките на гората, сепвал го внезапният лай на двата вълкодава, а песента на щурците го карала да се заглежда унесено в звездния рояк над главата си и да се чуди на постоянството, с което всяка звезда вървяла по своя си път. Никоя не се пречкала пред друга и не пресичала пътя й. Веднъж беше чул един горноряховчанин от долната махала да казва на баща му със сгърчен от злоба глас: «Ти и твоите хора застанахте на пътя ми!» Горе такива работи не ставаха, там царуваше ред. «Като премина в по-горните класове, ще науча как звездите поддържат своя ред — мислеше Юлиян. — Нали в по-горните класове учат за небето и звездите.» Беше се разприказвал веднъж с баща си за астрономическите си наблюдения и баща му го беше прекъснал: «Не бързай, в гимназията ще учиш за звездите и за небесните закони! Всичко дохожда по реда си!»