Чак Хоган - Заразата

— Боже мили — изпъшка Фет.

Еф го повтори. Обяснение и железен клин, който да се забие още по-дълбоко в душата му:

— Взели са сина ми.

Убийственият рев в ушите му заглъхна и той разпозна звука на спираща отвън кола. Отвори се врата, свиреше тиха музика.

Извика глас:

— Благодаря.

Гласа.

Еф залитна към разбитата врата. Погледна към пътеката и видя слизащия от минивана Зак, метнал през рамо ремъка на сака.

Зак едва успя да стигне до входната врата, когато Еф го стисна в прегръдката си.

— Тате?

Еф го огледа, стисна главата на момчето в ръцете си, погледна в очите му, лицето.

— Какво правиш…?

— Къде беше?

— У Фред. — Зак се опита да се измъкне от прегръдката на баща си. — Мама така и не се появи, тъй че на Фред майка му ме взе у тях.

Еф го пусна да се отдръпне. Кели.

Зак гледаше зад него към къщата.

— Какво е станало с вратата?

Направи няколко стъпки към нея и тогава Фет се появи на прага, със Сетракян зад гърба си. Едър мъж в размъкната бархетна риза и работни ботуши и старец в туиден костюм, стиснал в ръцете си дълъг бастун с вълча глава.

Зак погледна през рамо към баща си. Тревожният трепет едва сега се прокрадна в гласа му.

Каза:

— Къде е мама?

Еф стоеше в отрупания с рафтове книги коридор в жилището на Сетракян. Гледаше как Зак нагъва „Девил дог“ на кухненската масичка на стареца, където Нора го разпитваше за училище, за да го държи зает и да го поразсее.

Още не можеше да се отърве от усещането за ръката на Господаря, стиснала главата му. Беше живял живот, изграден върху здрави основи в свят, построен на здрави основи. А сега, след като всичко, за което беше смятал, че може да разчита, си бе отишло, съзнаваше, че вече нищо не знае.

Нора го видя, че гледа от коридора и по изражението на лицето й Еф разбра, че погледът му я плаши.

Знаеше, че оттук нататък никога повече нямаше да е съвсем нормален.

Слезе по стъпалата два етажа по-долу до подземната оръжейна на Сетракян. Аларменото ултравиолетово осветление на вратата беше изключено и старецът показваше оръжията си на Фет. Изтребителят на плъхове се възхищаваше на модифицирания пистолет за забиване на пирони, който приличаше на „Узи“, само че беше по-дълъг и тесен, боядисан в оранжево и черно и с пълнител, който зареждаше цевта с накланяне.

Щом Ефраим влезе, Сетракян го запита:

— Яде ли?

Еф поклати глава.

— Как е момчето ти?

— Уплашен е, но няма да се остави да му проличи.

Сетракян кимна.

— Като всички нас.

— Виждал си го преди. Това същество. Господаря.

— Да.

— Опитал си се да го убиеш.

— Да.

— Не си успял.

Сетракян примижа, взрян сякаш в миналото.

— Не бях подготвен подходящо. Няма да пропусна отново.

Фет държеше предмет с форма на фенер и с шип в края му.

— Едва ли — каза той. — Не и с този арсенал.

— Някои от тези сглобих сам от неща, които постъпваха в магазина. Но бомби не мога да правя. — Сви сакатите си пръсти в ръкавиците за доказателство. — Имам познат ковач на сребро в Ню Джърси, който ми излива върховете и иглите.

— Искате да кажете, че сте го взел от магазин на „Рейдио Шак“?

Сетракян взе от ръцете му тежкото изделие. Беше изработено от тъмна пластмаса с дебела основа за батерия и осемнайсет сантиметров стоманен шип на дъното.

— По същество това представлява ултравиолетова светлинна мина. Оръжие за еднократна употреба, което ще излъчи прочистващ спрей от вампироубиваща светлина в чистия ултравиолетов диапазон. Предназначена е да прочисти голямо помещение и след като бъде задействана, ще гори много горещо и бързо. Човек трябва да внимава да е по-далече, когато го направи. Температурата и радиацията може да станат малко… неудобни.

— А това с пистолета за гвоздеи какво е? — попита Фет.

— Пушка, действаща с барутен заряд, който да изхвърли гвоздея. На едно зареждане изстрелва по петдесет гвоздея с дължина горе-долу пет сантиметра. Сребро, разбира се.

— Ясно. — Фет заопипва гумената ръкохватка, възхитен от изделието.

Сетракян огледа замислено помещението. Стария му арсенал на стената; UV лампите и зарядните за батерии по рафтовете; сребърните ножове и огледала със сребърен гръб; няколко прототипни оръжия; бележниците и скиците му. Значимостта на момента едва не го съкруши. Надяваше се само страхът да не го превърне отново в онзи безсилен млад мъж, какъвто беше някога.

— От много дълго време чаках това — промълви той.