Чак Хоган - Заразата

— Хей! — извика той отново, след което се отказа. Реши така или иначе да се заеме с работата и намери вратата за мазето. Долу беше тъмно — рамката на счупения прозорец, която бе видял отвън, беше запушена — а електричеството отдавна беше изключено. Съмняваше се, че дори има лампа, завинтена във фасунгата на тавана. Остави ръчната си количка, открехна вратата и заслиза с металния прът в ръката си.

Стълбището зави наляво. Първо видя чифт мокасини, след това — облечени в жълто-кафяв клин крака. Оказа се мениджърът на имота, седнал отпуснат до каменната стена, с клюмнала на една страна глава и с отворени, но замъглени очи.

Василий беше влизал в достатъчно изоставени къщи, в достатъчно гадни квартали, за да налети без да помисли на свлеклия се до стената мъж. Огледа от долното стъпало, докато очите му се приспособят към тъмното. В мазето нямаше нищо особено, освен двете парчета срязани медни тръби, лежащи на пода.

Вдясно от стълбището беше основата на комина, свързан с пещта, която изхвърляше дима през него. Видя четири пръста, свити около хоросановата мазилка в по-далечния ъгъл на комина.

Някой се беше присвил там. Криеше се и го дебнеше.

Беше се обърнал, за да се върне по стъпалата и да извика полиция, когато видя как светлината при завоя на стълбището изчезна. Вратата беше затворена. От някой друг горе на стъпалата.

Първият му подтик бе да побегне и той направи точно това. Втурна се назад от стълбището и право към комина, зад който се криеше онзи с мръсната ръка. С нападателен вик замахна с металния прът по кокалчетата на пръстите и натроши костта в мазилката.

Без да обръща внимание на болката, нападателят бързо се изправи пред него. От наркотиците е, помисли си Василий. Оказа се момиче, не повече от петнайсетгодишно, цялото оцапано с кръв по гърдите и около устата. Всичко това Василий видя в един замъглен миг, докато тя се хвърляше срещу него с невероятна бързина и още по-невероятна сила. Блъсна го здраво в отсрещната стена, въпреки че беше наполовина по-ниска от него. Издаде някакъв животински хрип, а когато отвори устата си, от нея се разгъна шантаво дълъг език. Обутият в ботуш крак на Василий мигновено я изрита нагоре, блъсна я в гърдите и я събори на пода.

Чу слизащи по стъпалата стъпки и осъзна, че няма да може да спечели боя в тъмното. Вдигна металния прът към запушения прозорец, закачи натиканите там парцали, изви и ги дръпна надолу. Паднаха като отпушен бент, с порой от светлина вместо вода.

Обърна се в мига, в който очите й се разшириха от ужас. Лежеше изцяло в правоъгълника от слънчева светлина. От тялото й изригна нещо подобно на вой в предсмъртна агония, след което изведнъж се смъкна, смачкано и димящо. Беше точно както си представяше, че ядрената радиация ще действа над хора — изпича ги и ги разпада едновременно.

Всичко стана почти мигновено. Момичето — или каквото беше там — остана да лежи изсъхнало върху мръсния под на мазето.

Василий зяпна. „Ужас“ дори не беше точната дума. Забрави напълно за слизащия по стъпалата, докато непознатият не нададе стон, реагирайки на светлината. Мъжът заотстъпва назад, препъна се в тялото на уредника, възвърна си равновесието и тръгна към стълбището.

Василий се съвзе навреме и притича под стълбището. Замушка с металната пръчка между дъските, спъна го и накара да се изтъркаля на пода. Заобиколи с вдигнатия прът, докато мъжът се изправяше на крака. Кафявата му преди кожа бе покрита с болнави жълтеникави петна. Устата му се отвори и Василий този път видя, че подаващото се от нея не беше език, а нещо много по-лошо.

Удари го през устата с арматурното желязо. Ударът завъртя мъжа и го смъкна на колене. Василий се пресегна и го спипа за тила, както щеше да спипа съскаща змия или побеснял плъх, задържайки онази уста по-далече от себе си. Погледна през рамо към светлия правоъгълник, в който се вихреше прахта от разпадналото се момиче. Усети как типът пред него се напъва и се мъчи да се изтръгне. Замахна още веднъж с пръта по коленете на съществото и го затика напред към светлината.

Полуделият от страх Василий Фет осъзна, че иска да го види отново. Убийствения номер на светлината. С ботуша в кръста на другия го изрита с все сила в слънцето… и видя как мъжът изведнъж се прекърши и рухна, разкъсан от изгарящите лъчи, а после се разпадна на прах и пара.

Лимузината на Елдрич Палмър спря пред склад в един буренясал индустриален парк, недалече от стария хиподрум „Акведукта“. Палмър пътуваше в скромен кортеж, след колата му се движеше втора празна лимузина в случай, че неговата се развали, а след нея трето возило — приспособен черен минибус, който всъщност представляваше частна санитарна кола, оборудвана с машината му за диализа.