Чак Хоган - Заразата

Устата на Джими пресъхна от гледката. Онези врати се отваряха леко навън, след като се отключат, след това се завъртаха и се сгъваха по вътрешната стена. Тъй че технически се беше изключил само въздушният клапан. Вратата все още не беше съвсем отворена.

Остави полевия бинокъл обратно на лавицата и се отдръпна назад. Неясно защо вътрешният му глас изшепна, че моментът е много добър за бягство.

Вдигнатите до цепнатината на вратата сензори за отровен газ и за радиация отчетоха „чисто“. Служител от спешния отряд, легнал на крилото, успя да издърпа вратата още половин педя навън с помощта на прът с метална кука, докато други двама въоръжени го прикриваха от пистата долу. Вмъкнаха параболичен микрофон, който върна всевъзможни пиукания, бибикания и тонови сигнали: мобилните телефони на пътниците продължаваха да звънят без отговор. Злокобни и жалостиви звуци като мънички самотни лични сигнали за бедствие.

След това вкараха огледало, закрепено на пилон, уголемена версия на зъболекарския инструмент, прилаган при оглед на кътници. Успяха да видят само подвижните седалки в зоната между пътническите класи. И двете бяха празни.

Подадените по мегафон команди не доведоха до нищо. Никаква реакция от вътрешността на самолета. Никакви светлини, никакво движение. Нищо.

Двама офицери от извънредните части, облечени в по-леко снаряжение, се бяха отдръпнали от светлините на пистата за кратко съвещание. Огледаха план-схемата, показваща пътниците, седящи по десет в редица в туристическата класа, в която се канеха да проникнат: по три седалки в ляво и дясно, и четири в средата. Вътрешността на самолета беше тясна, така че замениха полуавтоматичните оръжия „Х-К“ с по-удобните „Глок 17“, подготвяйки се за близък бой.

Надянаха противогази с вградени радиостанции и очила за нощно виждане и окачиха на коланите си палки, белезници и патронници с резервни пълнители. На шлемовете им бяха монтирани миниатюрни камери, също снабдени с резервни инфрачервени лещи.

Изкачиха се по спасителната пожарна стълба на крилото и настъпиха към вратата. Прилепиха се от двете страни на корпуса. Единият сгъна с ботуша си вратата назад към вътрешната стена, след което се присви и ниско приведен нахлу вътре право към най-близкия отсек, където се задържа на място, приклекнал и готов за атака. Партньорът му го последва на борда.

Мегафонът отдолу усили гласа на командира им:

— Всички на борда на Реджис 753. Тук Летищни власти Ню Йорк — Ню Джърси. Влизаме в самолета. За ваша безопасност, моля останете по местата си и поставете ръце на главите си.

Водачът изчака заслушан с гръб към вътрешната стена. Противогазът му притъпяваше звука до дразнещо ухото бучене, но не можа да различи никакво движение вътре. Включи устройството за нощно виждане и вътрешността на самолета се окъпа в мътно зелено. Кимна на партньора си, насочи своя „Глок“ и на „три“ нахлу в широката кабина.

Ефраим Гудуедър не беше сигурен дали сирената, която чу, виеше от улицата — сиреч беше реална — или беше от саундтрака на играта, която играеше със сина си Зак.

— Защо ме убиваш непрекъснато? — попита Еф.

Русолявото момче сви рамене, сякаш обидено от въпроса.

— Това е целият смисъл, тате.

Телевизорът стоеше до широкия западен прозорец и беше най-хубавата вещ в това малко апартаментче в южния край на Китайския квартал. Тоалетната масичка пред тях бе затрупана с отворени кутии китайска храна, плик с комикси от „Забранената планета“, мобилния на Еф, мобилния на Зак и миризливите стъпала на Зак. Гейм конзолата беше нова. Поредната играчка, която беше купил, мислейки за сина си. Точно както баба му имаше навика да изстисква сока от вътрешността на половинка портокал, Еф се опитваше да изстисква до последната капчица забавлението и щастието от ограниченото им време заедно. Единственият му син беше неговият живот, беше въздухът, водата и храната му. Еф се стараеше да му се насити максимално при всеки удобен случай, защото понякога можеше да изтече цяла седмица, през която единствената им връзка бе ограничена само до едно-две обаждания по телефона. Все едно цяла седмица, без човек да види слънцето.

— Какво по… — Еф зашари с пръсти по геймпада си, тази толкова чужда безжична джаджа в ръцете му, като продължаваше да натиска все погрешните бутони. Войникът му падаше на земята. — Остави ме да се изправя поне.