Чак Хоган - Заразата

Проект „Канарче“ беше екип за бързо реагиране, съставен от полеви епидемиолози, организиран да засича и идентифицира зараждащи се биологични заплахи. Сферата му на компетентност включваше както естествено възникващи заплахи като вирусни и бактериологични заболявания с естествен произход, така и изкуствено предизвикани епидемични избухвания — въпреки че по-голямата част от финансирането идваше благодарение на явното им приложение в борбата с биотероризма. Ню Йорк беше нервният център с по-малките, базирани в университетските болници „Канарчета“, действащи в Маями, Лос Анджелис, Денвър и Чикаго.

Програмата водеше името си от стария трик в каменовъглените мини, с вкарването на канарче в клетка под земята като жестока и все пак ефикасна система за ранно биологично предупреждение. Високо чувствителният метаболизъм на ярко жълтото птиченце засичаше следи от газ метан и въглероден окис преди опасните вещества да достигнат до токсично и дори експлозивно ниво, което караше това обикновено жизнено създание да замълчи и да клюмне примряло в клетката си.

В този модерен век всяко човешко същество имаше потенциала да изпълни ролята на пазещото канарче. Работата на екипа на Еф беше да го изолира, след като престане да чурулика, да се заеме с лечението на поразените и да забави разпространението.

— Какво има, Еверет? — попита Еф. — Умрял ли е някой на самолета?

— Всички са мъртви, Ефраим — отвърна директорът. — До последния.

Кели Гудуедър седеше на масичката срещу Мат Сейлс, интимния й партньор („приятел“ звучеше прекалено младежко; „специален човек“ звучеше прекалено старческо). Ядяха домашно сготвена пица в сос песто, със сушени на слънце домати, козе сирене и с няколко къдрици прошуто, хвърлени за вкус, всичко това полято с единайсет доларова бутилка едногодишно мерло. Кухненският телевизор беше включен на Ню Йорк — 1, понеже Мат искаше да гледа новините. Колкото до Кели, двайсет и четири часовите новинарски канали бяха нейният враг.

— Съжалявам — каза му тя отново.

Мат се усмихна и завъртя лениво във въздуха чашата си с вино.

— Не е моя вината, разбира се. Но знам, че този уикенд си го бяхме заделили само за себе си… — продължи да му се оправдава.

Мат изтри устни с кърпата, затъкната в яката на ризата му.

— Обикновено намира начин да се вклини между двама ни. И нямам предвид Зак.

Кели се озърна към празния стол. Мат несъмнено беше очаквал с нетърпение синът й да се махне за уикенда. Според временното споразумение в изтощителната им битка за попечителство с посредничеството на съда, Зак прекарваше няколко уикенда с Еф в апартамента му в Долен Манхатън. За нея това означаваше интимна вечеря у дома, с обичайните сексуални очаквания на Мат, за чието удовлетворяване Кели нямаше скрупули. Това неизбежно си заслужаваше допълнителната чаша вино, която щеше да си позволи.

Но не и сега. Не и тази нощ. Колкото и да съжаляваше за Зак, за себе си всъщност беше съвсем доволна.

— Ще те възмездя — увери го тя с намигване.

Мат се усмихна примирено.

— Разбрано.

Ето затова с Мат й беше толкова удобно. След променливите настроения на Еф, избухванията му, трудния му характер, живака, който течеше във вените му, имаше нужда от по-спокойна лодка като Мат. Беше се омъжила за Еф прекалено млада и твърде много бе отстъпила от своето — собствените си потребности, амбиции, желания — докато му помагаше да напредне в медицинската си кариера. Ако можеше да даде един-едничък житейски съвет на момичетата от четвърти курс в гимназията, випуск 69 в Джаксън хайтс, той щеше да е: никога не се омъжвай за гений. Особено с приятна външност. С Мат Кели се чувстваше спокойна и всъщност й допадаше да бъде водещата фигура във връзката. Неин ред беше да бъде обслужвана.

На малкия бял кухненски телевизор рекламираха утрешното затъмнение. Репортерът пробваше различни очила и ги класираше по степен на безопасност за очите, докато водеше репортажа си от щанд за тениски на Сентръл парк. Най-много се търсеше „Затъмни ме с целувка!“ Надписите под екрана промотираха утрешното „Супер излъчване на живо“.

— Голямо шоу ще бъде — вметна Мат, давайки й да разбере, че няма да допусне разочарованието да му развали вечерта.

— Изключително рядко астрономическо събитие — отбеляза Кели. — А го третират като поредната зимна буря.

Появи се екранът на „Извънредни новини“. Тук Кели обикновено превключваше канала, но този път странността на историята задържа вниманието й. Показваха далечен кадър със самолет, кацнал на писта на летище „Кенеди“, обкръжен от работни светлини. Лайнерът бе осветен толкова драматично и заобиколен от толкова много машини и малки човешки фигури, че човек можеше да си помисли, че НЛО е кацнало в Куинс.