Георги Райчев - Имало едно мече…

— Няма нищо, жено — отвърна стопанинът, — ще го настаним. Гост ни е.

Старецът се подсуши, съгря се, поотпусна се. Сложиха вечерята. Дойде ред и до баницата с дряновите пъпки. Мартиница все повече се мръщеше. Тя пак пошушна на мъжа си:

— Мартине, не е ли по-добре да раздадем баница най-напред на децата — вътре са наречените пъпки, а подире, каквото остане, ще дадем и нему?

Но Мартин не склони.

— Не бива — рече той, — който е на трапезата ни, ще дели и щастието ни с нас.

Раздадоха резените. На Матейко просяка се падна кошарата с овцете!

— Видяхте ли! — изсмя се от цяло гърло чичо Мартин. — Поличба е, нали тази нощ няма овчаря. Матейко ще спи на леглото му в кошарата. Аслъ тази нощ стадото ще е негово!

Така и стана: отведоха стареца да спи в кошарата, на леглото на овчаря.

Легнаха си и Мартинови. Заспа цялото село. Мина така доста време. Наближаваше полунощ. Изведнъж навън, откъм кошарата, се раздаде силен вик:

— Юря, бре хора! Юряя!

Чичо Мартин скочи, грабна пушката си и изскочи навън. Пред вратата бяха се сврели кучетата и скимтяха изплашени.

Мартин разбра, че гласът идеше откъм кошарата. Викаше Матейко просякът:

— Ей го, бе Мартине! Ето го, бе хора! Вълк, вълк влезе в кошарата!

Мартин прилепи очи до плета. Наистина, в ъгъла на кошарата беше се свило нещо живо и оттам светеха две червени пламъчета — очите на лютия звяр.

Чичо Мартин провря пушката през плета, прицели се и гръмна. Чу се страшен рев; нещо сиво подскочи в мрака, преметна се и падна неподвижно на земята.

Надойдоха и отвън селяни и разбраха какво е станало. Вълкът беше се прехвърлил в кошарата, но подплашен от виковете на стареца, не успял да прескочи назад високата ограда и загина!

— Видите ли — клатеше глава на другия ден чичо Мартин и говореше весело, — нали ви казах аз: всеки гост е благословен пратеник!

Имаше някога двама селяни. Казваха ги Радой и Рангел. Те бяха рождени братя, ала никак не се обичаха. Щом почина баща им, двамата братя разделиха големия бащин двор на два малки двора, после добитъка и нивите и заживяха всеки поотделно.

Но случи се, че до синора на една Рангелова нива имаше голяма клонеста круша. Радой, по-малкият и по-лош брат, страшно завидя на брата си за тази круша.

— Крушата е моя! — казваше той на Рангела. — Едно време аз я посадих. Моя е!

— Но нали в моята нива се падна и сега вече е моя, братко. Защо си кривиш душата и правиш да се караме, да ни се смеят хората! — увещаваше го Рангел.

— Не, крушата е моя — настояваше на своето Радой.

Един ден той издебна брата си и отсече крушата. Оттогава не само двамата братя не искаха да се видят, но и жените им не си приказваха, децата страняха едно от друго, та чак и кучетата им по цял ден се лаеха през плета.

Радой, лошият брат, имаше едно момченце на дванадесет години. Казваха го Митко. То беше тъкмо обратното на баща си — добро, кротко и милостиво дете. Чичо му Рангел пък имаше три деца, най-малкото от които на годинка и едва сега се учеше да пристъпва.

Един ден Митко видя, че от чичовия му двор излезе малката Минка и тръгна сама по поляната. В същото време по пътя се зададе подплашен кон, който връхлетя право към детето. Митко се хвърли и отнесе детето, като едва не загина сам под краката на коня.

От къщи дотърча стринка му с писък. Тя бе видяла всичко и сега милваше не само изплашеното си дете, а и Митко, на когото издума най-сладки думи на благодарност.

Цялото село узна за случката. Чу и чичо му Рангел и го похвали от все сърце. Само баща му се мръщеше.

— Ами ако беше тебе сгазил конят! — рече му той. — Други път пази своя живот, а нека хората сами пазят децата си.

Но случи се, че през зимата Радой падна болен. Привършиха се и дървата им.

Един ден Рангел докара от гората пълна кола с дърва и спря не пред своята, а пред братовата си порта. Повика на Митко да отвори и стовари дома им дървата.

— Митко — рече му той, — това ти е, чичовото, награда, задето наесен спаси наша Минка от коня.

Митковата майка видя всичко, но я досрамя да излезе и поблагодари на Рангел. Тя обади на мъжа си какво е сторил брат му. Дойде и Митко.

Баща му го посрещна зарадван и развеселен:

— Видя ли, Митко — извика му той, — който помага, и той добрини вижда!

Така рече Радой на детето си, а пък в себе си мислеше:

„Рангел си е открай време добър човек. По-добър е той от мене. И за крушата беше той по-прав. Нему се падна, а пък аз взех, че му я отсякох!“