Георги Райчев - Имало едно мече…

— Боли… не мога! — едвам промълви той и заплака с глас.

Ами сега? Нямаше време за губене. Митко размисли и попита:

— Пенчо, я се опитай дали можеш да пълзиш! Ела да се скрием ей там, в онзи храст, докато отмине пъдарят.

Пенчо полази по ръце. Болеше го страшно, ала що да прави. Трябваше да се скрият. Потулиха се в храста и зачакаха. Мина доста време. Никой не дойде под крушата.

— Отминал е надругаде! — заключи Митко. — Спасени сме, ами как ще се върнем в село, като те боли кракът?

— Не мога… не мога! — охкаше Пенчо. — Гледай, кракът ми почна да отича. Страшно ме боли.

Почакаха още малко. Слънцето превали. Взе да клони на залез. Тогава Митко понесе Пенчо на гръб. Пенчо охкаше и от време на време му помагаше със здравия си крак. Когато се уморяваха, спираха да отпочинат. Така след час и повече те стигнаха до езерото. Покрай езерото минаваше път. Още не седнали и по пътя затрака каруца. От къра идеше един човек от тяхното село. Той видя разплаканите деца и спря колата.

— Митко, Пенчо, вие ли сте, бре деца? Що има? Защо плачете?

Двете момчета му разказаха засрамено какво е станало.

— Е, който краде чужди круши, така му се пада! — засмя се човекът, скочи, грабна Пенча от земята и го метна в колата. — Хайде, качвай се и ти! — викна той на Митка и подкара воловете.

Пенчо лежа чак до есента с изкълчен и подут крак. Когато взе да стъпва, беше дошло пак време за училище. Учителят събра децата и още първия час ги попита:

— Деца, помните ли какво си обещахме на прощаване? Казвайте сега, кой какво добро дело е направил през лятото!

Децата се заизреждаха да разправят кой къде е бил, какво е направил. Мълчаха само Митко и Пенчо.

— Ами ти, Митко, и ти, Пенчо, защо мълчите? — попита ги нарочно учителят.

Всички деца се изсмяха дружно.

— Защо се смеете? — попита учителят. — Я кажи ти, Колю Иванов!

— Защото Митко и Пенчо лятос крадоха от Маринчините круши и Пенчо си изкриви крака! — отговори напереното момче.

— Знам! — рече замислен учителят. — Знам това. Я стани, Митко! Излез ей тук!

Митко излезе пред черната дъска. Учителят сложи полека ръка на рамото му и проговори:

— Деца, вярно е, че Митко и Пенчо са извършили лоша постъпка, като са крали крушите на бедната вдовица. Но все пак Митко е извършил и едно много добро дело — изнесъл е на гръб болния си другар. Помислете какво щеше да стане с Пенчо, ако Митко беше го оставил сам в полето, с навехнат крак. Запомнете, деца, няма по-добро нещо от това, да помогнеш на другаря си в нужда!

Матвей е вече тринадесетгодишен. За някои тази възраст може да е съвсем момчешка, но за Матвея не е така. Например тази година по гроздобер баща му позволи да се качи бос в лина и да тъпче грозде наравно с възрастните мъже. Разбира се, пи и шира, колкото можа да побере ненаситното му гърло.

А когато наляха виното в седемте големи бъчви в избата, той слазяше и там кога с баща си, кога самичък й все опитваше да види какво става с ширата.

Един ден баща му излезе весел от избата и заяви:

— Готово е вече! Реже езика като нож. Още малко, и съвсем ще прекипи. Чудесно винце ще имаме тази година.

Матвей чу думите на баща си и намисли сам да опита винцето. Той почака да се отдалечи баща му и бързо влезе в избата. Вътре беше тъмно като в гроб. Чуваше се само равномерното шумене и клокочене на ширата през горните отвори на бъчвите.

Матвей се поизплаши, макар че беше храбро момче. Той почака да привикнат очите му на тъмнината, приближи се до средната бъчва, подложи дълбоката глинена паница под крана и завъртя. Струята шурна, преля съда и остра възкисела миризма удари в Матвеевия нос.

Матвей затегна чепа, вдигна паницата и здравата си сръбна от резливата, малко сладникаво-горчива, ала чудно вкусна течност. Поослуша се и повторно надигна паницата. Видя й дъното. Но изведнъж ушите му запищяха, зави му се свят и той поиска да скочи. Същия миг някой го улови отзад за раменете, завъртя го така, че искри изскочиха от очите му, а тялото му като че ли се вдигна към тавана и тупна на земята.

Матвей напрегна сили и отвори очи смаян. Пред него стоеше някакво смешно същество, като онези от илюстрованите книжки, с издут корем, приличен на същински балон. Краката му бяха тънки, а шията — като шия на пиле. На мъничката му глава светеше лъскава тенекиена коронка.

Чудният човек държеше Матвея за рамото, изгледа го, изсмя се, смигна му с лявото си око и весело се провикна: