Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Защо?

— На това няма да получите отговор — отвръща Вернике. — Но тя е спокойна, когато е била с вас. Полезно е за нея. Това достатъчно ли ви е?

— Тя ме смята за някой друг.

— Нищо. Аз не се интересувам от вас, а само от своите болни. — Вернике премигва през ръмящата влага. — Тази вечер Бодендик ви похвали.

— Какво?…Той наистина няма никакво основание за това!

— Твърди, че сте на път да се върнете. Към изповедалнята и причастието.

— Я гледай! — казвам аз, искрено възмутен.

— Не подценявайте мъдростта на църквата! Тя е единствената диктатура, която от две хиляди години не е била събаряна.

Спускам се към града. Мъглата развява своите сиви знамена през дъжда. Изабела витае в мислите ми като видение. Аз я изоставих; така мисли тя сега и аз зная това. „Изобщо не би трябвало вече да отивам горе. Това само ме обърква, а аз и без друго съм достатъчно объркан. Но какво щеше да бъде, ако нея вече я нямаше там? Не би ли станало тогава така, като че ми липсва най-важното, онова, което никога не може да остарее, да се изхаби и да стане делнично, защото никога не сме го притежавали?“

Стигам до къщата на обущаря Карл Брил. От работилницата за поставяне на подметки долитат звуците на грамофон. Тази вечер съм поканен тук в мъжка компания. Това е една от знаменитите вечери, в които госпожа Бекман показва своето акробатично изкуство. За момент се колебая — наистина нямам настроение за такова нещо, — но после влизам. Тъкмо затова.

Посреща ме облак от тютюнев дим и миризма на бира. Карл Брил става и ме прегръща, като леко се олюлява. Той има също такава плешива глава като Георг Крол, но затова пък носи всичката си коса под носа във вид на грамадни мустаци като на морж.

— Идвате точно на време — обяснява той. — Обзалаганията са направени. Трябва ни само по-добра музика от този глупав грамофон! Какво ще кажете за валса „Дунавски вълни“?

— Дадено!

Пианото вече е донесено в работилницата за бързо поставяне на подметки. То е сложено пред машините. В предната част на помещението обущата и кожата са от-местени настрана и навсякъде, където има място, са наредени столове и няколко кресла. Тук има едно буре с бира, от което са започнали да точат, а няколко бутилки ракия са вече празни. На тезгяха има втора каса бутилки. На масата е сложен и един голям гвоздей, обвит с памук, до тежък обущарски чук.

Аз прогърмявам на пианото валса „Дунавски вълни“. В дима наоколо се олюляват събратята на Карл Брил. Те са вече в добро настроение. Карл слага върху пианото чаша бира и една двойна ракия.

— Клара се приготвя — казва той. Събрахме обзалагания за повече от три милиона. Дано да е в най-добра форма; иначе съм наполовина разорен. — Той ми намига. — Изсвирете нещо със замах, щом дойде време. Това винаги я въодушевява извънредно много. Музиката просто я подлудява.

— Ще изсвиря „Шествието на гладиаторите“. Но какво ще кажете, ако и аз сключа един малък страничен облог?

Карл ме поглежда.

— Драги господин Бодмер — казва засегнат той. — Да не би да искате да се обзалагате срещу Клара! Как бихте могли да свирите убедително?

— Не срещу нея. За нея. Странично обзалагане.

— Колко? — пита бързо Карл.

— Някакви си въшливи осемдесет хиляди — отвръщам аз. — Това е цялото ми състояние.

Карл се замисля за миг. После се обръща.

— Има ли още някой, който иска да се обзаложи за осемдесет хиляди? С нашия пианист.

— Аз! — Един дебел мъж излиза напред, изважда пари от едно малко куфарче и ги хвърля шумно на тезгяха.

Слагам парите си до тях.

— Богът на крадците да ме пази — казвам аз. — Иначе утре ще бъда принуден да се задоволя само с обед.

— Тогава да почваме! — казва Карл Брил.

Той показва гвоздея на всички. След това отива до стената, поставя го на височина на човешки задник и го забива на една трета. Не го удря толкова силно, колкото може да се предположи от замахванията му.

— Стои добре и здраво — казва Карл и се преструва, че разклаща силно гвоздея.

— Ще трябва да проверим това все пак.

Дебелият, който се обзаложи с мене, излиза напред.

Той разклаща гвоздея и се хили.

— Карл — казва Дебелият, като се усмихва подигравателно. — Та аз мога да го духна от стената. Я дай чука.

— Най-напред го духни от стената.

Дебелия не духа. Той дърпа силно и гвоздеят излиза.

— С ръката си — казва Карл Брил — аз мога да пробия с гвоздей дъска на маса. Но със задника си не мога. Ако поставяте такива условия, по-добре да се откажем изобщо.