Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Изглежда, вие вече твърде добре знаете, че по умел начин, с премълчаване, извъртане и едностранчиво представяне, всичко на този свят може да бъде нападнато и уязвено.

— Зная. Тъкмо затова уча история. В училище и в часовете по вероучение винаги ни разказваха за мрачните, първобитни и жестоки предхристиянски времена Препрочитам това и намирам, че ние не сме много по-добре — като изключим успехите в техниката и науката. Но и тях използуваме най-вече, за да можем да убиваме повече хора.

— Ако човек иска да докаже нещо, той може да докаже всичко, драги приятелю. Също и обратното. За всяко преднамерено твърдение може да се приведе доказателство.

— И това зная — казвам аз. — Църквата ни е дала най-блестящия урок, когато е унищожила гностиците.

— Гностиците? Какво знаете вие за тях? — пита Бодендик с оскърбително учудване.

— Достатъчно много, за да се усъмня дали те не са били оная част от християнството, която е проявявала по-голяма търпимост към чуждото мнение. А всичко, каквото съм научил досега в моя живот, е да ценя търпимостта.

— Търпимост… — казва Бодендик.

— Търпимост! — повтарям аз. — Да се съобразяваш с другия! Да разбираш другия! Да оставиш всекиго да живее по свой начин. Търпимост, която в нашето възлюблено отечество е чужда дума.

— С една дума, анархия — отвръща Бодендик тихо и неочаквано много язвително.

Пред параклиса сме. Свещите са запалени и пъстроцветните прозорци блестят утешително в носения от вятъра дъжд. От отворената врата долита лек мирис на тамян.

— Търпимост, господин викарий — казвам аз, — не анархия: вие знаете разликата между тях. Но не смеете да я признаете, защото вашата църква не я е признала. Вие сте едничките, които спасявате душата! Никой друг не притежава небето, само вие! Никой друг не може да опрости греха, само вие! Вие имате монопол. Не съществува друга религия освен вашата! Вие сте диктатура! Как бихте могли тогава да проявявате търпимост?

— Това не ни е необходимо. Ние притежаваме истината.

— Разбира се — казвам аз и посочвам към осветените прозорци. — Ето я там! Утеха срещу страха от живота! Не мисли повече; аз зная всичко вместо теб! Обещаването на рая и заплахата с ада — това е игра с най-простите емоции и какво общо има тя с истината, тази фата моргана на нашия мозък?

— Хубави слова — пояснява Бодендик, който отдавна пак е миролюбив, покровителствен и леко ироничен.

— Да, това е всичко, което имаме… хубави слова — казвам аз, ядосан на самия себе си. — Но и вие нямате нищо друго, освен това — хубавите слова.

Бодендик влиза в параклиса.

— Ние имаме светото тайнство…

— Да…

— И вярата, която само за слабоумните, чийто мъничък ум им пречи на храносмилането, е глупост и бягство от света, безобиден дъждовен червей, такъв, който рови в нивата на тривиалното.

— Браво! — казвам аз. — Най-сетне ставате и поетичен. Макар и в стил късен барок.

Бодендик неочаквано се засмива.

— Драги ми Бодмер — обяснява той. — В продължение на близо две хиляди години от съществуването на църквата не един Савел се е превърнал в Павел. А ние през това време сме видели и превъзмогнали по-големи джуджета от вас. Продължавайте пъргаво да пъплите напред. Бог стои на края на всеки път и ви чака.

Той изчезва с дъждобрана си в сакристията — един добре охранен мъж в черен редингот. След половин час ще се покаже отново, облечен фантастично като хусарски генерал, и ще бъде представител на бога. „Всичко е в униформите — беше казал Валентин Буш след втората бутилка йоханисбергско вино, докато Кноблох бе потънал в меланхолия и мрачни мисли, само в униформите. Отнеми им униформите и няма да има никой, който да пожелае да бъде войник.“

След богослужението отивам да се разходя с Изабела по алеята. Тук вали по-неравномерно — сякаш между дърветата са се сгушили сенки, които се пръскат с вода. Изабела е облечена с тъмна мушама, закопчана догоре, и носи малка баретка, която покрива косата й. От нея не се вижда нищо друго освен лицето й, което светлее в тъмнината като непълна луна. Времето е студено и ветровито, и освен нас няма вече никой в градината. Аз отдавна съм забравил Бодендик и тъмния гняв, който понякога избликва в мен безпричинно, като някой мътен фонтан. Изабела върви плътно до мен, аз чувам стъпките й през дъжда, чувствувам движенията й и нейната топлина и като че това е единствената топлина, която е останала в света.

Изведнъж тя се спира. Лицето и е бледно и решително, а очите й изглеждат почти черни.