Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Всички тези паметници са все още дребна риба — след тях идват кютюците от мрамор и гранит. Най-напред полираните от едната страна, при които предните плоскости са гладки, страничните и задните са грубо издяла-ни, а цокълът от всички страни е грапав. Те са вече за по-заможното средно съсловие, за работодателя, търговеца, за притежателя на по-добро заведение и, разбира се, за смелия несретник, за по-висшия чиновник, който също както дребния си събрат трябва да похарчи повече в смъртта, отколкото е спечелил през живота си, за да спази благоприличието.

Аристокрацията на надгробните паметници обаче е полираният от всички страни мрамор и черният шведски гранит. При тях няма грапави страни и задни плоскости; всичко блести, все едно дали се вижда или не, дори и цокълът; понякога има не само един или два, но често пъти и трети цокъл, отгоре на това и полегат, а когато паметникът е разкошен в истинския смисъл на думата, отгоре е прикрепен и внушителен кръст от същия материал. Днес такова нещо, разбира се, е предназначено само за богати селяни, едри собственици на реални ценности, гешефтари и опитни търговци, които работят с дългосрочни полици и по този начин живеят от държавната банка, която заплаща всичко с все по-нови банкноти без покритие.

Поглеждаме едновременно към единствения от тези разкошни паметници, който допреди четвърт час все още беше собственост на фирмата. Той стои отсреща, черен и блестящ като лака на някой нов автомобил, облъхнат от пролетта и цветовете на люляка, който се свежда към него; прилича на важна дама, студена, недокосната и още за един час девствена, а след това името на чифликчията Хайнрих Фледерсен ще бъде издълбано върху тесния й корем с латински, позлатени букви, всяка по осемстотин марки.

— На добър път, черна Диано! — казвам аз. — Прости! — и повдигам шапката си. — За поета е вечна загадка, че и съвършената красота е подчинена на съдбовните закони и трябва мизерно да загине. На добър път! Ти ще се превърнеш в безсрамна реклама за душата на мошеника Фледерсен, който измъкваше от бедните вдовици в града последните им десетохилядарки за прекомерно скъпото, фалшифицирано с маргарин масло; а да не говорим изобщо за неговите телешки шницели, свински котлети и за говеждото печено, което продаваше на безбожни цени! На добър път!

— Ти ми събуждаш апетита — заявява Георг. — Напред към „Валхала“! Или преди това трябва да си купиш връзка?

— Не, имам време, докато затворят магазините. В събота след обед няма нов курс на долара. От днес дванайсет часа до понеделник сутринта нашата валута ще остане стабилна. В същност защо? Тук има нещо нередно. Защо в края на седмицата марката не пада? Бог ли я задържа?

— Защото тогава борсата не работи. Имаш ли още въпроси?

— Да. Как живее човек — отвътре навън или отвън навътре?

— Човек живее. Точка. Във „Валхала“ има гулаш, гулаш с картофи, краставици и салата. Видях менюто, когато се връщах от банката.

— Гулаш! — Откъсвам една иглика и я забождам на ревера си. — Човек живее, ти си прав! Който иска да узнае нещо повече е загубен. Ела да ядосаме Едуард Кноблох!

Влизаме в големия ресторант на хотел „Валхала“. Като ни вижда, Едуард Кноблох, съдържателят, тлъст исполин с кафява перука и разкопчан редингот, прави кисела гримаса, сякаш е сдъвкал сачма в къс филе от сърна.

— Добър ден, господин Кноблох — казва Георг. — Днес времето е прекрасно! Възбужда голям апетит!

Едуард нервно вдига рамене.

— Да се яде много е нездравословно! Вреди на черния дроб, на жлъчката, на всичко!

— Но не при вас, господин Кноблох — отвръща сърдечно Георг. — Вашето меню е здравословно.

— Да, здравословно е. Но нещо, което е прекалено здравословно може да бъде и вредно. Според най-новите научни изследвания премногото месо е…

Аз прекъсвам Едуард, като го тупвам леко по мекия корем. Той се дръпва, сякаш някой е посегнал към половите му органи.

— Спокойствие и широко сърце! — казвам аз. — От нас няма да обеднееш. Какво прави поезията?

— Проси! Няма време! В такава епоха!

Аз не се засмивам на тази глупост. Едуард е не само гостилничар, той е и поет; но така евтино няма да се отърве от мене.

— Къде има свободна маса? — питам аз.

Кноблох се оглежда. Лицето му изведнъж се прояснява.

— Извънредно много съжалявам, господа, но просто не виждам свободна маса.

— Нищо. Ще почакаме. Едуард се оглежда още веднъж.

— Както изглежда, засега никоя няма да се освободи — съобщава той сияещ. — Всички господа ядат все още супата. Може би днес ще опитате в „Алтщедтер хоф“ или в хотела на гарата. Казват, че там храната също била сносна.