Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Всички спестители, разбира се, са фалирали. Работниците и чиновниците също. А и повечето от дребните търговци, без да знаят. По мед и масло върви само на хората, които притежават чужда валута, акции или големи реални ценности. Значи, не на нас. Стана ли ти ясно?

— Реални ценности! — Поглеждам навън а градината, където е нашият склад. — Ние наистина нямаме вече кой знае какво. Главно пясъчник и отливки. Но имаме малко мрамор и гранит. А мъничкото, което имаме, твоят брат го продава на загуба. Най-хубаво щеше да бъде да не продаваме нищо, нали?

Георг няма защо да отговаря. Навън прозвучава звънец на велосипед. По старите стъпала се приближават стъпки. Някой кашля самоуверено. Това е Хайнрих Крол младши — човекът, който създава най-много грижи на къщата, вторият собственик на фирмата.

Хайнрих е дребен, пълен мъж със сламени мустаци и прашни райе панталони, защипани отдолу с велосипедни щипки. Той хвърля поглед към Георг и мене с леко неодобрение. За него ние сме канцеларски плъхове, които по цял ден си клатят краката, докато той е дейният човек, който урежда работите навън. Хайнрих е несломим. Той всеки ден потегля в утринния здрач към гарата, а след това с велосипеда към най-отдалечените села, щом нашите агенти — гробарите или учителите — съобщят за някой починал. Хайнрих не е непохватен. Неговата пълнота вдъхва доверие; затова я поддържа, като усърдно пие бира сутрин рано и привечер. Селяните предпочитат дребните шишковци пред недохранените дънгалаци. Към това се прибавя и неговият костюм. Хайнрих не носи черен редингот, както конкурентите при Щайнмайер; не носи и сини всекидневни костюми, както пътуващите агенти на Холман и Клоц — едното бие много на очи, другото е много обикновено. Хайнрих Крол носи семплия си официален костюм — райе панталони и жакет от мериносова вълна, освен това старомодна, колосана яка с обърнати краища и вратовръзка в приглушени тонове с много черно по нея. Когато преди две години си поръча този костюм, той се подвоуми само за миг; поколеба се, дали не би му стоял по-добре фрак, но после се отказа, защото е много дребен. Добре, че постъпи така; и Наполеон би изглеждал смешен в дълъг фрак. Както се е докарал днес, Хайнрих Крол прилича на дребен шеф в приемната на дядо Господ — и всичко е точно тъй, както трябва да бъде. Велосипедните щипки придават на цялото му облекло и нещо интимно, но изтънчено — смята се, че от хора, които се носят така, може да се купува евтино във века на автомобила. Хайнрих си сваля шапката и бърше челото си с носна кърпичка. Навън е доста хладно и той не е изпотен; прави това само за да ни покаже какъв голям работник е в сравнение с нас, канцеларските плъхове.

— Продадох кръста-паметник — казва той с престорена скромност, зад която безгласно крещи огромният му триумф.

— Кой? Малкият от мрамор? — питам аз обнадежден.

— Големия — отвръща Хайнрих още по-скромно и ме гледа втрещено.

— Какво? Паметника от шведски гранит с двоен цокъл и бронзови вериги?

— Него! Да не би да имаме и друг?

Хайнрих явно се наслаждава на своя идиотски въпрос, сякаш е върхът на сарказъма.

— Не — казвам аз. — Нямаме вече друг. Тъкмо там е нещастието! Този беше последният. Гибралтарската скала.

— За колко го продаде? — пита сега Георг Крол.

Хайнрих се протяга.

— За седемстотин и петдесет хиляди, без надписа, без превоза и обвивката. За тях допълнително.

— Боже мой! — казваме Георг и аз едновременно.

Хайнрих ни отправя поглед, изпълнен с предизвикателство; мъртвите риби по някой път имат такова изражение.

— Борбата беше много трудна — пояснява той и кой знае защо отново нахлупва шапката си.

— Предпочитам да бяхте я загубили — отвръщам аз.

— Как?

— Да бяхте я загубили! Борбата!

— Как? — повтаря раздразнено Хайнрих. Аз лесно го ядосвам.

— Той би предпочел да не беше извършил продажбата — казва Георг Крол.

— Как? Какво значи пък това сега? Дявол да го вземе, човек се трепе от сутрин до вечер и продава блестящо, а след това за награда го посрещат в тази стаичка с укори! Идете веднъж сами по селата и опитайте…

— Хайнрих — прекъсва го кротко Георг. — Ние знаем, че ти се съсипваш. Но днес живеем във време, когато да продаваш, значи да обедняваш. От години имаме инфлация. От войната, Хайнрих. Но тази година инфлацията ни връхлетя като потоп. Затова цифрите не означават вече нищо.

— Сам зная това. Не съм идиот.

След тези думи никой не отговаря. Само идиоти правят такива констатации. А да им се противоречи е без-мислено. Зная това от моите неделни дни в лудницата. Хайнрих измъква някакъв бележник.