— Орел — казва замислено тя.
— Един истински мавзолей трябва да бъде нещо като параклис — обяснявам аз. — Цветни стъкла като в черква, мраморен саркофаг с бронзов лавров венец, мраморна пейка за отдих и смирена молитва за вас, наоколо цветя, кипариси, настлани с чакъл пътеки, езерце, в което да се къпят нашите пернати певци, ограда от ниски гранитни колони и бронзови вериги, тежка желязна врата с монограм, фамилният герб или отличителният знак на фурнаджийството…
Госпожа Нибур слуша, като че Мориц Розентал свири ноктюрно от Шопен.
— Доста добре звучи — казва тя, след като ме изслушва. — Но нямате ли нещо оригинално?
Поглеждам я сърдито с втренчени очи. Тя ми отвръща със същия поглед — първообразът на вечния клиент с пари.
— Има оригинални неща, отвръщам кротко, но язвително. — Например такива като в Campo Santo в Генуа. Нашият скулптор е работил там години наред. Един от шедьоврите е от него — образ на плачеща жена, склонена над ковчег, в дъното възкръсналият покойник, понесен от един ангел нагоре към небето. Ангелът гледа назад и със свободната си ръка благославя близките на покойния. Всичко това е от бял, карарски мрамор, ангелът е или с прибрани, или с разперени криле…
— Много мило. Какво друго има още?
— Често се изобразява и занятието на починалите. Би могло да се извае например, как един майстор-фурнаджия меси хляб. Зад него стои смъртта и го докосва леко по рамото. Смъртта може да бъде с или без коса, може да е със саван или пък гола — в такъв случай това се нарича скелет, едно много трудно скулптурно изпълнение, особено ребрата, които трябва да бъдат изваяни много внимателно едно по едно, за да не се счупят.
Госпожа Нибур мълчи, сякаш очаква още нещо.
— Разбира се, семейството може да бъде също изобразено — продължавам аз. — Молейки се, отстрани, или бранейки се ужасено от смъртта. Но това са обекти, които струват билиони и изискват една или две години работа. Освен това една голяма предплата и плащането на части ще бъдат неизбежни.
Изведнъж ме обзема страх, че тя би могла да приеме едно от тези предложения. Курт Бах може да моделира най-много един изкривен ангел; но по-далеч неговото изкуство не отива. Все пак при нужда бихме могли да поръчаме скулптурната работа другаде.
— А нещо друго? — пита неумолимо госпожа Нибур.
Размислям дали да разправя на този безмилостен дявол нещо за надгробния паметник във форма на саркофаг, чийто капак е малко отместен и една ръка на скелет се подава отвътре — но се отказвам. Нашите позиции са прекалено неравностойни; тя е купувачът, а аз — продавачът, тя може да ме дразни, аз не мога да я дразня… защото все пак тя може би ще купи нещо.
— Това е всичко, което имаме в момента.
Госпожа Нибур чака още един миг.
— Щом нямате нищо повече, ще трябва да отида при Холман и Клоц.
Тя ме поглежда със своите очи на бръмбар. Траурният воал е отметнат над черната й шапка. Госпожа Нибур очаква, че сега ще направя някаква сцена. Но аз не правя нищо.
— Ще ни доставите удоволствие по този начин — обяснявам й аз студено, вместо да правя сцена. — Наш принцип е да си сътрудничим с конкуренцията, за да се види колко изпълнителна е фирмата ни. При поръчки с толкова много скулптурна работа, естествено, много нещо зависи от художника, иначе изведнъж би могъл да се получи ангел с два леви крака, както стана неотдавна при работата на един от нашите конкуренти, чието име ще премълча. Имало е и случаи с разногледи богородици и един Христос с единадесет пръста. Когато това бе забелязано, беше вече много късно.
Госпожа Нибур спуска воала си като театрална завеса.
— Ще бъда внимателна!
Убеден съм, че ще бъде внимателна. Тя изпитва силна наслада от своята скръб и я пие на големи глътки. Ще мине още дълго време, докато поръча нещо; защото докато се реши, може да тормози всички търговци на надгробни паметници, а след това само един — при когото е поръчала. Сега, тъй да се каже, тя все още е безгрижен бекярин на скръбта; по-късно ще стане като съпруг, който трябва да бъде верен.
Дърводелецът на ковчези Вилке идва от работилницата си… По мустаците му висят стърготини. Той държи в ръката си кутийка апетитни килски херинги и ги яде, мляскайки.
— Какво мислите за живота? — питам го аз.
Той спира да мляска.
— Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.
— Правилно. Най-сетне един разумен отговор!
Читать дальше