Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Навярно работата няма да стигне дотам.

— Така си и мислех.

Отиваме към гарата.

— Значи, този тип беше приготвил парите — казвам аз.

— Разбира се! Аз знаех, че ги беше приготвил. Приготвил ги е от два месеца, но е вършил спекула с тях. Отлично е печелил. Искаше да изкара още няколкостотин хиляди. Нямаше да ги получим и идната седмица.

На гарата ни чакат Хайнрих Крол и Курт Бах.

— Взехте ли парите? — пита Хайнрих.

— Да.

— Така си и мислех. Тук хората са много порядъчни. Благонадеждни.

— Да. Благонадеждни.

— Балът е отменен — съобщава Курт Бах, детето на природата.

Хайнрих си оправя вратовръзката.

— Дърводелецът сам си е виновен. Това беше нечувано предизвикателство.

— Какво? Че е окачил официалното държавно знаме?

— Това беше предизвикателство. Той знаеше какви убеждения имат другите. Трябваше да предвиди, че ще стане скандал. Това е логично.

— Да, Хайнрих, логично е — казва Георг. — А сега ми направи удоволствието и си затвори логичната уста.

Хайнрих Крол е обиден. Той става и иска да каже нещо, но като вижда лицето на Георг, се отказва. Започва усърдно да чисти с ръце праха от своя жакет на ивици. След това забелязва Волкенщайн, който също чака влака. Запасният майор седи на една отдалечена пейка и би предпочел да е вече във Верденбрюк. Той не се радва, че Хайнрих се запътва към него. Но Хайнрих сяда до него.

— Какво ще излезе от цялата тази работа? — питам Георг.

— Нищо. Нито един от виновниците няма да бъде намерен.

— А Волкенщайн?

— И на него нищо няма да му се случи. Само дърводелецът щеше да бъде наказан, ако беше останал жив. Никой друг. Когато едно политическо убийство е извършено отдясно, то е нещо почтено и съществуват всички смекчаващи вината обстоятелства. Ние имаме република; но запазихме непокътнати съдиите, чиновниците и офицерите на старото време. Какво може да се очаква от тях?

Вперили сме очи във вечерното зарево.

Влакът пухти, потънал в черен дим, и се приближава като погребална катафалка. „Чудно нещо — мисля аз, — всички ние сме виждали толкова много убити през войната и знаем, че повече от два милиона загинаха на вятъра; защо сега сме толкова развълнувани заради един единствен убит, а двата милиона вече почти сме ги забравили? Но, изглежда, това е така, защото смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.“

— Мавзолей! — казва госпожа Нибур. — Мавзолей и нищо друго!

— Добре — отвръщам аз. — Значи, мавзолей.

Дребната, наплашена жена се е променила много през краткото време, откакто е умрял Нибур. Станала е жлъчна, словоохотлива и свадлива — същинска чума.

От две седмици преговарям с нея за паметник на фурнаджията и всеки ден ставам все по-благосклонен към покойника. Някои хора са добри и кротки, докато са зле, и стават нетърпими, когато им потръгне в живота, особено в нашето любимо отечество; най-покорните и най-боязливите новобранци се превръщаха после в най-безогледни подофицери.

— У вас няма изложени — казва остро госпожа Нибур.

— Мавзолеите — обяснявам аз — не се излагат за разглеждане. Те се приготвят по мярка, както балните рокли на кралиците. Имаме няколко скици, но за вас може би ще трябва да начертаем и специална скица.

— Разбира се! Трябва да бъде нещо съвсем особено. Иначе ще отида при Холман и Клоц. — — Навярно вече сте били там. На нас ни е драго, когато клиентите ни се осведомяват при конкуренцията. Най-важното за един мавзолей е качеството.

Аз зная, че тя отдавна е била там. Търговският пътник на Холман и Клоц, Оскар Сълзата, ми разправи това. Неотдавна го срещнахме и се опитахме да го привлечем на работа при нас. Още се двоуми, но ние му предложихме по-висок процент от Холман и Клоц, и за да се покаже приятелски настроен към нас, работи временно за нас като доносчик, докато размисля.

— Покажете ми вашите скици! — заповяда госпожа Нибур като някоя херцогиня.

Нямаме никакви скици, но аз ще извадя няколко проекта на военни паметници. Те са ефектни, метър и половина високи, нарисувани с въглен и цветна креда, и разкрасени с фон, наситен с настроение.

— Лъв — казва госпожа Нибур. — Той беше като лъв! Но като скачащ, а не като умираещ лъв. Паметникът трябва да бъде скачащ лъв.

— Не би ли могло скачащ кон? — питам аз. — За такъв паметник нашият скулптор спечели преди няколко години преходната награда в Берлин-Теплиц.

Госпожа Нибур клати глава.