Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Като шеф на рекламата, аз следя за подреждането на паметниците. Те не трябва да бъдат наредени един до друг, без да имат нещо общо помежду си, а да образуват привлекателни групи и да са разпределени художествено из градината. Хайнрих Крол е против това. На него по му харесва, ако камъните са строени като войници; всичко друго му се струва несериозно. За щастие, така мисли само той. И майка му е против него. В същност тя винаги е против него. И до днес се чуди защо Хайнрих е нейно дете, а не на запасната майорша Волкенщайн.

Денят е син и много хубав. Небето се издува като огромна копринена палатка над града. Влажната хладина на утрото още виси в короните на дърветата. Птиците цвърчат, като че на света няма нищо друго освен започващото лято, гнездата и младия живот в тях. Не ги интересува, че доларът като отвратителна гъба е набъбнал до петдесет хиляди. Не ги интересува и това, че в утринния вестник има съобщения за три самоубийства — все бивши невзрачни пенсионери; и трите самоубийства са извършени по любимия начин на бедните: чрез отваряне на крана за светилен газ. Пенсионерката Кубалке била намерена с главата в пещта на кухненската си печка; пенсионираният счетоводител Хопф бил намерен току-що избръснат, в последния си, безупречно изчеткан и с много кръпки костюм, в ръка с четири банкноти по хиляда марки без стойност, подпечатани с червен печат, като входни билети за небето; вдовицата Глас била намерена на прага на кухнята й, а до нея лежала скъсана спестовната й книжка с влога петдесет хиляди марки. Подпечатаните с червен печат банкноти по хиляда марки на Хопф са били някакво последно знаме на надеждата: от дълго време съществуваше вярата, че някога пак ще получат стойност. Откъде дойде този слух, никой не знаеше. Никъде върху тях не беше отбелязано, че са платими в злато, а дори да беше отбелязано такова нещо, държавата — този неприкосновен измамник, който сам злоупотребява с билиони, но хвърля в затвора всеки, който му открадне някакви си пет марки, — все би измислила някаква хитрина, за да не ги изплати. Едва завчера във вестника беше поместено съобщение, че банкнотите по хиляда марки няма да се ползуват с никакви привилегии. Затова днес във вестника е отпечатано съобщението за смъртта на Хопф.

От работилницата на дърводелеца на ковчези Вилке се чуват удари, като че там се е настанил някакъв грамаден весел кълвач. Търговията на Вилке цъфти; в края на краищата от ковчег има нужда всеки, дори и самоубиеца — времето на масовите гробове и на погребванията в платнище отмина заедно с войната. Човек отново изгнива съобразно общественото си положение — в бавно разпадащо се дърво, в мъртвешки саван или във фрак без гръб и в мъртвешки дрехи от бял креп дьо шин. Хлебарят Нибур даже беше накичен с всичките си ордени и значки на дружествата, в които е членувал; жена му настояваше за това. Тя му даде за онзи свят и едно копие от знамето на певческото дружество „Съгласие“. В него той беше втори тенор. Всяка събота ревеше „Тишина в гората“ и „Гордо се вее знамето черно, бяло и червено“, изпиваше толкова бира, че едва не се пръсваше, а след това си отиваше в къщи, за да напердаши жена си. Праведен човек, както каза на гроба му пасторът.

За щастие, към десет часа Хайнрих Крол изчезва, с велосипед и запретнати панталони, за да обиколи селата. Толкова голямо количество пресен гранит вълнува неговото търговско сърце: той трябва да отиде да го занесе на скърбящите опечалени.

Сега можем да действуваме по-свободно. Най-напред си даваме почивка и госпожа Крол ни подкрепя със сандвичи с масло и лебервурст и с кафе. Лиза се появява на пътната врата. Тя е облечена в яркочервена копринена рокля. Старата госпожа Крол я прогонва с поглед. Тя не може да търпи Лиза, въпреки че не е голяма черковница.

— Ама че мръсна повлекана — заявява преднамерено тя.

Георг се хваща на въдицата.

— Мръсна ли? Защо да е мръсна?

— Мръсна е, не виждаш ли? Неумита, пък си метнала един копринен парцал отгоре.

Виждам, че Георг неволно се замисля. Никой, освен ако не е декадент, не би искал любимата му да е мръсна. За миг майка му го стрелва с поглед тържествуващо; след това променя темата. Поглеждам я учудено; тя е като някой пълководец с войски в пълна бойна готовност — нанася удара ненадейно и докато противникът бавно се приготвя за отбрана, вече е съвсем другаде. Лиза може да е повлекана; но положително не е много мръсна.

Трите дъщери на фелдфебела Кнопф изхвръкват от къщи. Те са дребни, кръглички и пъргави — шивачки като майка си. По цял ден машините им бръмчат. Сега чуруликат и излитат, държейки в ръцете си пакети с непостижимо скъпи копринени ризи за гешефтарите. Кнопф, този стар воин, не дава нито стотинка от своята пенсия за домакинството; за него трябва да се грижат четирите жени.